Нютон беше прекалено развълнуван, за да пие кафето си. Очите му блестяха, докато обясняваше мислите си.
— Сега ми се изясниха много повече неща — заяви той. — Скруп е изключително изобретателен фалшификатор и контрабандист и е държал клетия Джордж Мейси близо до себе си, за да знае кого разследва Монетния двор. Мейси е смятал Скруп за добър приятел и образован човек и му се е доверявал. Мейси трябва да му е донесъл кодираното писмо и книгата на Тритемий с надеждата, че Скруп може да му помогне да разбере шифъра. Скруп обаче не е могъл да го разгадае. Това не е имало значение, защото сигурно е съзнавал, че шифърът, предизвикал интереса на Мейси, няма връзка със закононарушенията му. След това Мейси е изчезнал и Скруп е продължил да мисли, че е в безопасност. Поне докато аз не се появих отново в живота му и не се приближих до разобличаването на господин и госпожа Бернингам и Даниъл Мърсър, които, смея да твърдя, са били съучастници на Скруп в престъплението. От „Тринити“ Скруп е знаел, че съм усърден и взискателен, и е искал да се отърве от онези, които може да свидетелстват срещу него. На госпожа Бернингам несъмнено е било заповядано да отнеме живота на съпруга си или да загуби нейния. Може би тя също е мъртва. Убита от Скруп. Като Мърсър, господин Кенеди и всички останали, които са се изпречили на пътя му. И съдейки по начина на смъртта им — подставените окултни улики и кодираното послание, което не е разгадал, той е смятал да отклони вниманието ми от правилния ход на действие. До този момент.
— Скруп е убил Мърсър и Кенеди — повторих аз, за да изясня случилото се в съзнанието си, — за да прикрие следите си и да отклони вниманието ви. Но той ли е убил и Мейси? А капитан Морне?
— Не, защото не е било в негов интерес да го прави. Скруп се е радвал на пълното доверие на Мейси, който понякога му е доносничил.
— Тогава са разкрити само убийствата на Кенеди и Мърсър. А кой е убил Мейси и капитан Морне?
— Мисля, че е необходимо първо да разгадая шифъра, за да го разбера. Но преди това трябва да решим какво да правим с господин Скруп.
— Да вземем заповед за ареста му — предложих аз. — Военната флота ще потвърди експортните лицензи за съдовете и приборите от пютър. Ще го арестуваме за притежание на незаконни количества злато и сребро, предназначени за износ в полза на вражеска сила. Освен всичко, той може да е френски шпионин. Ако е така, може би е възнамерявал да възпрепятства сеченето на новите монети.
— Може би имате право — каза Нютон с глас, който изразяваше безпокойство относно Сейнт Леджър Скруп. Обикновено изгаряше от нетърпение да арестува някого веднага щом откриеше достатъчно доказателства, за да издейства заповед за задържането му. Сега обаче, странно защо, не изпитваше желание да го стори. Той видя озадаченото ми изражение и обясни: — Смятам, че донякъде аз съм отговорен за опозоряването на Скруп. Обръщах му твърде малко внимание, докато беше в Кембридж. Аз го провалих, Елис, и не намирам оправдание за това.
— Не, сър, не сте го провалили. От онова, което сте ми разказвали, мисля, че Скруп сам се е провалил. Вероятно някой недостатък в характера му го е накарал да избере кривия, а не правия път.
Казах и други неща, за да успокоя чувството за вина на господаря ми, но напразно. Нютон неочаквано извади и унило подписа заповед за ареста на Скруп. Имаше правото да го направи, защото беше мирови съдия.
— Ако имахме време, щях да отида в съда в Олд Бейли, тъй като лъжите между мен и Скруп ме убеждават, че щеше да бъде по-добре заповедта да е издадена от съдията там. Но нямаме време дори да доведем неколцина сержанти и съдебни пристави да ни помагат, защото птичето може да излети всеки момент. Налага се да отидем и да го арестуваме сами.
Отвърнах утвърдително и след четвърт час тръгнахме към работното място на Скруп, за да го арестуваме.
Робле, испанският евреин, прислужникът на Скруп, който се беше върнал, видя заповедта и ни пусна да влезем. Посрещна ни странна гледка — мебелите бяха струпани пред камината, сякаш някой бе искал да ги запали. Нямахме време да им обърнем голямо внимание, защото Скруп се появи на вратата. В ръката си държеше пистолет, насочен към нас.
— Сейнт Леджър Скруп — каза Нютон, без да обръща внимание на оръжието, — имам заповед за вашия арест.
— Сериозно? — усмихна се Скруп.
Нютон много добре съзнаваше какво е положението ни, затова се опита да изиграе Скруп, като му обеща, че все още може да направи много за него, сякаш държеше най-хубавите карти.
— Къщата е обсадена от въоръжени мъже. Няма къде да избягате. Но аз имам правото да се застъпя да пощадят живота ви пред Върховния съд — обясни той. — Имам основания да предполагам, че няма да бъдете обесен, а изселен. С подобаващо чувство на разкаяние, усърдие и с Божията милост, човек може да започне нов живот в Америка. Ето защо ви моля да се предадете, господин Скруп.
Робле отчаяно се взираше през прозореца.
— Няма да отида с гальота на Тайбърн, сър — заяви Скруп, — за да бъда изложен на показ като болен и окуцял от шпат кон, намазан с катран и овалян в пера. Не се страхувам от смъртта, а само от начина, по който ще умра. Куршумът на мускета ме привлича повече, отколкото да се дам на окървавените ви ръце.
— Не съм извършил убийство — каза Нютон. — Законът е на моя страна, сър.
— Законът е убивал и по-невинни от мен, докторе. Не се оплаквам от закона, но възразявам срещу вашата религия.
— Моята религия? Римокатолик ли сте, сър?
— До края на живота си. — Скруп обезпокоено погледна Робле. — Е, какво виждате?
— Нищо. Там няма никого — отвърна прислужникът.
— Какво? — извика Скруп. — Мислите, че можете да ме измамите, докторе? Обещахте повече, отколкото можете да дадете. Е, винаги е било така. Въпреки тържествената ви клетва в „Тринити“, всички знаеха, че не сте извършили нито една богоугодна постъпка. Винаги сте се интересували повече от алхимията, отколкото от делата на колежа. Не бяхте добър преподавател и задълженията ви винаги са вървели след личните ви дела. Ала ще съжалявам да ви убия, защото мисля, че сте велик човек. Вие обаче не ми оставяте избор. Много удобно е, че сте дошли сами. Господин Робле и аз се готвехме да запалим къщата, за да прикрием бягството си. Но вие, докторе, едва ли щяхте да останете доволен без наличието на два овъглени трупа. Сега обаче решихте всичките ни проблеми. Ще ви убием и ще предоставим двата трупа, които несъмнено ще бъдат помислени за нашите.
— Положението ви е безнадеждно — заяви Нютон. — Къщата е обградена от моите хора. В желанието си да ви арестуваме дойдохме малко по-рано от тях. Къде ще отидете?
Скруп колебливо погледна Робле.
— Сигурен ли сте, че няма никого?
— Да — настоя прислужникът. — Вижте сам, сър.
— И да изпусна от погледа си тези двама господа? Не. Запалете огъня.
Робле кимна, приближи се до камината, извади серен кибрит и запали няколко сухи трески.
В същия миг помислих, че Нютон получава удар. Той изстена, падна на колене и се хвана за гърдите.
— Какво ви заболя, докторе? — попита Скруп. — От мисълта за смъртта? Обещавам, че ще бъда бърз. По-добре куршум в сърцето, отколкото онова, което ми предлага вашето правосъдие. Можете ли да се изправите, сър?
— Стара болка — промълви Нютон и с мъка стана. — Мисля, че е ревматичен пристъп. Трябва да седна.
— Както виждате, всичките ни столове са натрупани за пожара.
— Тогава бастун. Ей-там има един. — Нютон посочи бастуна, подпрян на стената. — Пък и щом ще ме застреляте, бих искал да посрещна смъртта прав.
— Говорите достойно, докторе — рече Скруп, отстъпи назад, взе бастуна и го подаде на Нютон с дръжката напред.
— Благодаря, сър. Много сте любезен.
Но веднага щом хвана дръжката, Нютон извади шпагата и прониза Скруп в гърдите. Едва тогава си
