След час пристигнахме на работното място на господин Скруп, близо до Мейпоул, на кръстовището на Друри Лейн. Скруп много се притесни, като ни видя. На Нютон това му хареса, защото вече беше убеден, че човек, който не е завършил неговия университет, определено е негодник, и се чувстваше оправдан, защото е пренебрегвал господин Скруп, докато му е бил преподавател.
Скруп изслуша приемливото обяснение на Нютон за повторното ни посещение и ни покани да влезем в кабинета му, като през цялото време недоволно мърмореше, че напоследък занаятчиите трябва да спазват прекалено много правила и му се иска хората, които правят законите, да бъдат натикани в „Света Мария Витлеемска“.
— Всичко е правила и данъци. Правителството иска пари за стъклата на прозорците, погребенията и венчавките. Не стига, че наближава крайният срок за приемането на старите монети в пълната им стойност, но и са произведени твърде малко нови.
— Направени са достатъчно — възрази Нютон. — Този месец се очаква да бъдат изсечени още сребърни монети на стойност триста и тридесет хиляди фунта. Проблемът е, че хората се запасяват с новите монети в очакване цената им да се повиши.
— Това обяснение ми е познато — оплака се господин Скруп. — Мисля, че разбирам какво е да си евреин, защото златарите в града най-често са подозирани в запасяване с монети. Но аз ви питам, докторе, как може човек да върши работата си, без да държи известно количество злато и сребро, за да изпълни поръчката на клиента? Трябва да имаш запаси от ценни метали или занаятът ти ще бъде обречен на неуспех.
— Нека да видим с какви запаси разполагате и после ще ви оставим на мира, защото тази задача не се нрави и на мен, както и на вас. Когато напуснах Кембридж, за да стана Пазител на Монетния двор, не предполагах, че ще бъда полицай.
— Това е изключително неприятно и досадно.
— Дойдох лично, сър, тъй като искам да ви спестя изпитанието да бъдете разпитван и разследван от нечестен служител. В края на краищата обаче няма да е лошо, ако прекарате един-два дни с някой от инспекторите. Осмелявам се да твърдя, че ще предпочетете тяхната внимателна проверка пред сляпото око на стар приятел и колега от „Тринити“. — Нютон махна с ръка, сякаш се приготви да си тръгне.
— Моля ви, сър, чакайте — угоднически каза Скруп. — Имате право. Не проявих благодарност към услугата, която ми правите. Простете ми, сър. Много съм зает с нещо и от час нямам прислужник. Сега обаче мисля, че работата може да почака. За мен ще бъде чест да проверите книжата ми, доктор Нютон.
Скруп покани Нютон в още по-малък кабинет. Пространството беше тясно и не можех да ги последвам, затова трябваше да изостана. Веднага щом чух, че Скруп започна да обяснява как води документите си, аз се извиних и отидох да огледам къщата.
Сейнт Леджър Скруп очевидно беше много богат. Стените бяха украсени с изящни гоблени и картини. Мебелите отразяваха вкуса на човек, често пътувал в чужбина. В библиотеката имаше красиво изработени лавици и огромна, прашна преса за подвързване, но нямах време дай се възхищавам. Бързо застанах пред лавиците и започнах да чета заглавията на книгите. Установих, че са подредени по азбучен ред, и веднага намерих „Полиграфия“ на Тритемий. Взех книгата и я отворих с надеждата, че господин Мейси може да я е надписал, но нямаше нищо, и се приготвих да я оставя на лавицата, когато ми хрумна да разгледам и другите. Имаше много книги на алхимични теми, затова излязох от стаята с убеждението, че подозренията на Нютон са правилни и Скруп наистина е замесен в ужасяващите убийства в Лондонската крепост.
И тогава направих непредвидено откритие. Напускайки библиотеката, аз завих в погрешна посока и се озовах на прага на вътрешния двор, ограден от три страни с едноетажни дървени работилници с високи комини, които не се виждаха от улицата.
Прекосих открития вътрешен двор и влязох в едната работилница. Обзавеждането приличаше на леярна в Тауър. Имаше пещ и ковашки инструменти. В това нямаше нищо странно, защото в края на краищата господин Скруп беше златар. Заинтригува ме какво кове господин Скруп, защото навсякъде бяха натрупани чинии от калай и олово, кани, халби с дръжки и капаци и калъпи, в които наскоро беше излято нещо, защото някои все още бяха топли. Други вече бяха сложени в сандъци с печата на Военната флота.
Стори ми се странно, че Скруп доставя прибори за маса на Военната флота. Спомних си обаче, че мнозина ковачи лоялно произвеждат всякакви неща за английската армия във Фландрия и войниците несъмнено се нуждаят както от оръдия и гюлета, така и от чинии и чаши.
Тръгнах да излизам от работилницата, когато погледът ми беше привлечен от празни чували на Монетния двор, оставени на калдъръма. Когато бяха пълни, чувалите се продаваха в Монетния двор и разпространението им сред хората бе оставено на произвола на съдбата, защото не бяха предвидени разходи за разпределението на парите, и както знаеше всеки англичанин, това беше голям недостатък на Голямата парична реформа. Непосредствената близост на тези разнородни предмети — празните чували за пари и съдовете от пютър51 — ме накара да заподозра, че там има нещо гнило. Огледах по-отблизо една чиния, изстъргах повърхността с върха на шпагата си и установих, че калаят всъщност е само патина. Приборите също не бяха от пютър, а от чисто сребро, направено от разтопените монети, които Монетният двор полагаше толкова много усилия да произвежда. Деянието на Скруп не само подриваше сеченето на новите монети в ущърб на кралството — да не говорим за кампанията на крал Уилям във Фландрия, защото ако нямаше пари, на войниците му нямаше да може да бъде платено, но и му носеше печалба. Скруп претопяваше монетите и нелегално ги пренасяше през Ла манша във Франция, където среброто се продаваше по-скъпо, отколкото в Англия. Нещо повече, номиналната стойност на новите монети беше по-малка от стойността на среброто, което съдържаха. Математиката в плана му беше очевидна — той купуваше сребро от един фунт за шестдесет шилинга и го продаваше във Франция за седемдесет и пет.
Печалбата беше двадесет и пет процента. Сумата не беше голяма, но ако главната цел на замисъла не беше печалбата, а предимството на френския крал, тогава актът на предателство в създаването на икономически пречки, лесно можеше да го възнагради.
Върнах се в кабинета. Нютон все още внимателно разпитваше Скруп. Краткото ми отсъствие, изглежда, бе останало незабелязано. След известно време ми се предостави възможност да кимна на господаря ми в знак, че съм изпълнил задачата. Нютон заяви, че е доволен от документите на Скруп, благодари му още веднъж за подаръка за колежа и се сбогува с него.
Отидохме в „Гърка“, където на чаша кафе Нютон ме попита какво съм открил. Разказах му какво съм видял и той остана много доволен.
— Браво, Елис — похвали ме Нютон. — Надминахте себе си. Но не забелязахте ли следи от фалшифициране на монети? Преса? Ножици за рязане на гвинеи?
— Не, но видях огромна преса за подвързване на книги.
— Преса за подвързване на книги, а? Можете ли да я опишете?
— Беше монтирана на колелца, за да може да бъде премествана лесно, без да се повдига. Мисля, че не беше използвана много. Не видях листове наоколо, нито наскоро подвързани книги. И пресата беше покрита с прах.
Нютон се замисли върху думите ми и сетне ме попита дали и книгите в библиотеката на Скруп са били прашни.
— Не, сър — отвърнах аз.
— А какъв цвят беше прахът?
— Странен. Тъмнозелен.
Той кимна убедено.
— Тогава мисля, че сте разкрили случая. Поне половината.
— Аз?
— Разбира се. Видели сте не прах, а инфузорна пръст, най-попиващото ситно вещество, идеално за процеса на добиване на сплав от мед и цинк и стрито на прах злато за произвеждането на фалшиви гвинеи. Това означава, че няма съмнение каква е истинската същност на пресата за подвързване на книги.
— Разбирам. Скруп не би държал преса за сечене на монети, защото законът задължава всички да ги предадат на Монетния двор.
— Точно така. Чувал съм, че измамниците използват преса за ябълково вино, за да правят дребни монети, но пресата за подвързване на книги може да произвежда и гвинеи.
