практичен, защото предлага методи за разтълкуване на шифрите. Но въпреки всичко, мисля, че човек, който иска да реши криптограма, е най-добре да се довери на собственото си усърдие и наблюдателност. Съгласен ли сте, докторе?
— Да, сър, винаги съм смятал, че това е най-добрият ми метод.
— Само че трудно служи на човек на моите години. Понякога ми отнема цяла година да разгадая някой шифър. Милорд Нотингам не разбира колко дълго може да продължи подобно нещо. Вечно ме притиска за бързи решения. Но не трябва да се отказвам, поне докато Уилям е готов да поеме работата. Макар че в нея има твърде малко възнаграждение.
— Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани — отбеляза Нютон.
Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.
— Странно — каза той. — Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?
— Джордж Мейси.
— Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.
Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.
— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.
— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.
— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.
Нютон кимна.
— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.
Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.
— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.
— Може ли да видя писмото?
— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.
Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.
„tqbtqeqhhflzkriiigzeqsawnxrxdgxjpoxznpeeqjtg-
mqlnliugdxvcnfgdmysnroywpdonjbjmpardemg-
mqdnlnkf pztz j mkgj htnxqwxearowsualquwoj —
fuidgrhjsyzzvccteuqzggfzqcetydcjgessicisemvtta-
j mwgciiirgopmdciiydtgafyiidnrdiviixgvhqtv-
geoudkwvahhvxkjusukpwnvwcvedtqnljvhinm-
szpzblkiabzvrbqtepovxlsrzeenongsppyoiijyhwex-
pnakqlotvsmciirzybcstqqxfsxdihhbdlxibtjymfv-
tubspvbxgftesuu“
Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.
— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.
Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.
Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.
— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.
— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.
— Защо казахте, че е лъжец?
— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.
— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?
— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.
— Но как?
Нютон се замисли.
— Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.
— Да търся книгата на Тритемий?
— Точно така.
— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.
— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.
Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.
— На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? — попита Нютон.
Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.
— Да — каза той и се изчерви като девица. — Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.
— Информация? За какво? — Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.
— За едни секачи на фалшиви монети — заяви господин Дефо. — Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.
— Имате предвид „Козела“?
— Да, „Козела“.
Нютон трепна, сякаш почувства болка от думите му.
— Разочаровате ме. „Козелът“ се намира на Чаринг Крос, между странноприемница „Чекър“ в
