Част втора
1. Представата
Случват ми се странни и чудновати неща. Съзнанието ми се измества, разширява се. Променен съм. Гледам на нещата по друг начин. Сякаш очите ми вече не са просто моите очи, а са станали прозорци към непознати светове, където мистерии се разкриват и човек съзира, красота на места, където не вярвал, че я има. Обикновени събития се превръщат в необикновени. Станал съм податлив на влиянието на най-дребните неща.
Вчера, например, наблюдавах как клоните на едно дърво хвърлят сенки в задния ни двор. Клоните се люлееха силно от вятъра, а сенките им се придвижваха невероятно бързо по земята, препускайки безразсъдно, без определена посока. Нямаше причина да остана така затрогнат от гледката и въпреки това бях като прикован. Заради сенките. Нещо тайнствено се бе случило. Те бяха оживели. Оживели наистина. Не просто отражения. Бяха започнали свой собствен живот, а аз ги гледах как танцуват — свещен, тайнствен танц. Сякаш някакъв воал се беше повдигнал и аз бях посветен в нещо много интимно. Внезапно открих, че всичко беше тържествено и свято и всички случки, независимо колко рутинни изглеждаха, бяха съживени от радост и изпълнени с енергия, в съзвучие с дълбоко скрити ритми.
Наблюдавах сенките — така истински, сякаш деца играеха в двора, възторжено танцуващи в пълен синхрон. Всяко движение се превръщаше в израз на преклонение, а всяко преклонение в израз на почит към светостта на всичко. И това се случваше така леко, така съвършено пред очите ми.
Слънцето светеше дръзко — и то, така живо, както никога не го бях виждал. Златистият му цвят ме обливаше и носеше приятни усещания, галеше кожата ми несравнимо нежно. Малко птиче, с извита гушка и миниатюрни крачета като забити клечици, подскочи и влезе в полезрението ми и също се окъпа в златистата светлина.
Обикновеният ми двор, в който бях седял и се бях разхождал стотици пъти, се превърна в свещен храм на боговете. Времето замръзна и увисна неподвижно, като камък, въпреки че движението някак си не спираше в тази нова сфера на реалността. Вечността проникна през кожата ми, навлезе в костите, клетките ми потръпваха и вибрираха, пееха отдавна забравени свети песни. Сърцето ми се отвори и ме накара да се почувствам цял — и всичко това само защото бях наблюдавал. Точно наблюдението, участието, неотделимостта, бяха ключът към този нов свят. Такова беше усещането ми.
Плаках неудържимо, когато чух глас вътре в себе си, който каза: „Виж великолепието ми!“. И аз видях сияйното великолепие на всичко. Почувствах се толкова принизен, окаян, беден, нисш, тъй като всичко беше така красиво, а аз не бях.
Но гласът се чу отново: „Виж великолепието си!“, изведнъж се издигнах и усетих нежна милувка. Очите ми бяха измити и чисти и за свое удивление, аз видях, че и аз съм свят и чуден. Възприех се като величествен и красив, къпех се в това великолепие и останах така.
Нямаше разграничение. Всичко беше едно и аз бях едно цяло с всичко. Граници, които никога не са съществували, въпреки че аз съм ги смятал за реални, се свлякоха оголени и смеещи се. Аз също се засмях. Смяхме се заедно. Разговаряхме. Гледахме се като едно. Споделяхме най-съкровените си тайни. Любихме се. Погълнахме се. Сляхме се и се изгубихме.
О, оживял свещен миг настояще, събуден от дълбок сън, къде си бил през всички тези години? Какъв дрипав живот съм водил? Какво става? О, чуден миг настояще, разкрили ми всичко. Внезапно разголен. Жив. Закачлив. Толкова невинен. Не желаещ нищо. Не изискващ нищо. Не копнеещ за нищо. И въпреки това съдържащ всичко. Свободен и щастлив. Нека те вдишам дълбоко.
И аз поглъщах и пих с пълни шепи от извора на всичко. Опиянен, закрачих безцелно, усещайки величие във всичко, което виждах и до което се докосвах.
Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но слънцето беше изчезнало, когато най-накрая се върнах в къщата. Не знаех и не разбирах какво се беше случило, но си легнах пречистен, свободен и благословен. Заспах дълбоко. Сънищата ми разкриха истини, отдавна забравени от хората.
Защо съм толкова изненадан, че тези неща ми се случват сега? Не работих ли за това? Не се ли молих за това? Не жънем ли, каквото сме посели?
Орачът, понесъл тежестта на плуга на охлузените си рамене, трудейки се под палещото слънце, очаква земята да откликне, иначе трудът му ще бъде напразен. Семената, посадени, гледани и подхранвани усърдно, ще поникнат и ще дадат плод за определено време. Ние сме наясно с това. А аз се учудвам на случващото се с мен.
Това не е някакво чудо, станало за една нощ. Постепенно, в продължение на няколко години, виждах промени в себе си. Дребни неща, като по-голямо разбиране тук, повече състрадание там. Отваряне на сърцето, изостряне на сетивата. И след това дойдоха тези сладки моменти на единение с Великата Мистерия, и то така неочаквано, задържаха се мълчаливо като близък любим, само за да изчезнат също така необяснимо. Това са сигурни знаци, че семената, грижливо посети и внимателно отглеждани през годините на работа върху себе си, са започнали да разцъфтяват в мен.
Но все пак нищо не може да подготви човека за пълно преобръщане на света, с който е свикнал, за представи за величие и красота, които препълват сетивата с такава яснота и сила, както се случи с мен.
Пробудих се за нещо, това е факт. За какво точно обаче не знам със сигурност. Всичко ми се струва различно, а в действителност нищо не се е променило. Объркан съм и едновременно с това странно спокоен. Иска ми се да се смея истерично. Не е ли това, към което мистиците насочват и за което говорят? Някакъв вид просветление или се заблуждавам? Какво се случва?
Нашата раса е велика. Благородна раса. Ние сме свещени и удивителни. Притежаваме цялата сила. И тази истина е закодирана дълбоко у всеки един от нас и всеки може да я открие. Ние сме царе и царици, в чиито вени тече космическа царска кръв, родени сме с велики съдби и ще управляваме в слава и величие.
Царството ни се простира, докъдето погледът ни на смъртни стига. В него има планини и океани, вековни гори и водопади, буйни реки и хълмисти равнини и звезди, слънце, луна. То крие вътрешни светове и измерения, докъдето безстрашни пътешественици, моряци от древността, мистици и шамани са стигали и са се връщали с истории за чудеса. Това също е част от нашето царство. Ние сме по-велики, отколкото мислите ни могат да отидат. По-красиви от всичко, което очите ни могат да възприемат. Толкова голямо е величието ни.
Но сме злочести. Тъй като царството ни е в безпорядък. Паднало царство. Сякаш магия тежи над нас, изпаднали в дълбок сън, ние не знаем истината. Подлъгани сме да вярваме в една лъжа и плащаме висока цена за това. Защото ние, които вървим по тази планета, ние, които носим факела на съзнанието, ние носим вътре в себе си белега от тази лъжа. Тя хвърля сянка върху нас подобно на проклятие. Вкаменила е сърцата ни, замъглила е сетивата и ни е превърнала в нещо, което не разбираме. Точно това е трагедията на нашето време.
