да давате концерти.
Новата домашна прислужница Изолда се усмихна изтънчено.
Тафтяната рокля на госпожа Кункел изшумоля. Тя тръгна покрай масата, сякаш инспектираше парад. Постави на място една чиния и побутна една лъжица.
— Вчера имаше говеждо с фиде — забеляза меланхолично Изолда. — Днес — стар фасул с наденички. Всъщност един милионер би трябвало да има по-изтънчен вкус.
— Господин тайният съветник яде каквото му се услажда — каза след зряло размишление госпожа Кункел.
Новата домашна прислужница постави до всяка чиния салфетка, присви едно око, за да провери дали ги е подредила сполучливо, и се приготви да се отдалечи.
— Секунда още! — каза госпожа Кункел. — Баща ми, бог да го прости, обичаше да казва: „Дори онзи, който сутринта купува трийсет свини, на обед може да изяде само една пържола.“ Запомнете добре това за бъдещия си житейски път! Не ми се вярва, че ще се задържите дълго при нас.
— Когато две лица си помислят едновременно едно и също, човек може да си пожелае нещо — произнесе замечтано Изолда.
— Аз не съм лице! — викна икономката.
Тафтяната й рокля потрепери.
В този миг вратата се затръшна.
Госпожа Кункел се стъписа и сетне видя, че е останала сама…
Какво ли си беше пожелала Изолда? Мъчно можеше да си го представи човек!
Сградата, за чиято трапезария току-що стана дума, се намира на оная стара, достопочтена алея, която води от Халензее към Хундекеле. Тази вила сигурно е привличала вниманието на всеки, който макар и бегло познава улицата. Не че е по-голяма, по-лъскава и построена с още повече замах от другите.
Тя привлича вниманието с това, че човек изобщо не я вижда.
През двестаметровата ограда от ковано желязо се вижда заснежена гора, която отказва да даде каквито и да било показания. А застанеш ли пред портата с посивели каменни колони, от двете й страни съзираш широк павиран път за автомобили, и там, гдето той свива вдясно — непретенциозна, приветлива сграда: домът за прислугата. Там живеят домашните прислужници, готвачката, шофьорът и градинарите. Самата вила, запустелите тенис кортове, добре отоплените парници, заспалите под снега градини и тревни площи остават скрити от погледа.
На една от сивите колони, вдясно от желязната порта, човек открива малка табелка. Приближава се и чете: Тоблер.
Тоблер ли? Това положително е милионерът Тоблер. Тайният съветник Тоблер. Човекът, който притежава банки, универсални магазини и фабрики. И мини в Силезия, високи пещи в Рур и параходни линии между континентите.
Епохата на стопанските концерни е отминала. Тоблеровият концерн още съществува. Откак преди петнадесет години наследи господин чичо си, Тоблер не е давал пет пари за нищо. Може би причината се крие в това… Концерните приличат на снежни лавини. Стават все по-големи и по-големи: дали трябва да им се помага да растат? Те свършват в долината: може ли да се предотврати това?
Тоблер е собственик на много милиони. Но не е милионер.
Госпожа Кункел се беше вдълбочила в утринния вестник.
В трапезарията влезе прислужникът Йохан.
— Не се преструвайте, че можете да четете! — каза намусено той. — И без това никой няма да ви повярва.
Тя го стрелна с отровен поглед. Сетне посочи вестника.
— Днес съобщават имената на наградените! Първа награда е получил един доктор от Шарлотенбург, а втора — някой си господин Шулце. За няколко такива къси изречения сега пращат и двамата по четиринайсет дни в Алпите!
— Твърде недостатъчно наказание — отвърна Йохан. — Трябва да ги изпратят на заточение. Впрочем за какво се касае?
— За конкурса на заводите „Пуцбланк“.
— Аха — рече Йохан, взе вестника и прочете обявлението, което заемаше половин страница. — Тоя Шулце! Не е посочил адрес. Живее в пощенска кутия.
— Нима е възможно да се живее в пощенска кутия? — запита госпожа Кункел. — Има ли такова нещо?
— Не — отвърна прислужникът. — Всъщност защо не участвувахте в конкурса и вие? Положително щяха да ви дадат награда.
— Сериозно ли говорите?
— Щяха да ви изпратят за две седмици в Алпите. Може би щяхте да си навехнете крака и тогава щяхте да останете там по-задълго.
Той мечтателно затвори очи.
— Противен човек сте вие — рече тя. — Заради вас не бих си счупила дори врата.
Йохан запита:
— Как се проявява новата прислужница?
Госпожа Кункел стана.
— Няма да остарее при нас. Защо ли всъщност тая особа се нарича Изолда?
— Майка й е била пламенна почитателка на Рихард Вагнер — обясни Йохан.
— Какво? — извика икономката. — Значи, на всичко отгоре тази Изолда е и извънбрачно дете?
— Нищо подобно. Майка й е била омъжена.
— За Рихард Вагнер ли?
— Но не…
— А защо тогава той е поискал детето да бъде кръстено Изолда? Какво му е влизало в работата?
— Рихард Вагнер не е имал дори понятие за цялата тази история. Така е искала майката на госпожица Изолда.
— И бащата е знаел за това?
— Естествено. И той е обичал Вагнер.
Госпожа Кункел сви пълните си ръце в юмруци.
— С какво ли не съм се примирявала — каза глухо тя. — Но това е прекалено!
Втора глава
Господин Шулце и господин Тоблер
Валеше сняг. Пред пощата на улица „Литценбургер“ спря голяма, внушителна лимузина.
Две момчета, които замеряха уличната лампа със снежни топки, прекъснаха уморителното си занимание.
— Най-малко дванайсет цилиндра — каза по-голямото.
— Недодялана каросерия — рече по-малкото.
След това двете цъфнаха пред колата, сякаш се касаеше най-малко за Умиращия гладиатор или за Венера Милоска.
Господинът, който слезе загърнат в скъпа кожена шуба от недодяланата каросерия, приличаше горе- долу на заможен, редовно спортувал кабинетен учен.
— За минутка, Брандес! — каза той на шофьора.
След това влезе в сградата и потърси гишето за пратки „до поискване“.
Чиновникът тъкмо обслужваше някакъв младеж. Подаде му розово писъмце. Момъкът засия, изчерви се,
