понечи да свали шапка, отказа се от намерението си и бързо се изпари.
Господинът с кожената шуба и старшият пощенски чиновник се спогледаха усмихнато.
— Ех, че времена бяха! — каза господинът.
Чиновникът кимна утвърдително.
— А пък сега сме станали дърти магарета. Поне аз.
Господинът се засмя.
— Не бих желал да се изключвам от това число.
— Съвсем не сте още толкова стар — рече чиновникът.
— Но вече съм такова магаре — каза със задоволство господинът. — Впрочем има ли писмо за Едуард Шулце?
Старият пощенски чиновник затърси. Сетне подаде през гишето един дебел плик. Господинът пъхна писмото в джоба на шубата си, благодари, кимна непринудено и си тръгна.
Двете хлапета все още стояха пред автомобила. Подлагаха шофьора на разпит. Той се потеше вече. Осведомяваха се дали е женен.
— Че нали тогава щях да имам венчален пръстен — рече наставнически той.
Хлапаците се разсмяха.
— Слушай, той ни будалка — каза по-голямото.
— Не бива да постъпвате така с нас — рече укорително по-малкото. — И баща ми го носи в джоба на жилетката си.
Когато господинът излезе от пощата, шофьорът бързо изскочи и отвори вратата на автомобила.
— Такива едни калпазани могат да закарат стар човек направо в болницата — рече смутено той.
Господин Шулце изгледа изпитателно малчуганите.
— Да обиколим ли заедно квартала?
Те кимнаха утвърдително и се умълчаха.
— Е, вмъквайте се тогава! — извика той.
Децата безмълвно се качиха в задната част на колата.
Пътуването започна.
— Ето го Артур! — каза голямото.
Малкото почна да чука по прозореца. Двете гордо замахаха с ръце. Артур спря, загледа недоумяващ след приятелите си и започна да им маха едва когато автомобилът беше свил вече зад ъгъла.
— Колко километра е изминала колата ви? — запита по-малкият.
— Нямам понятие — каза господин Шулце.
— Не е ли ваша? — запита по-големият.
— А, моя е.
— Има автомобил, пък не знае колко километра е изминал! — каза по-големият и неодобрително поклати глава.
По-малкият само рече:
— Туйто!
Господин Шулце отмести стъклото към шофьорската кабина.
— Брандес, колко километра е изминала колата?
— 60 350 километра.
— А пък изглежда нова-новеничка, като че ли ей сега е излязла от фабриката — вещо рече малкото момче. — Като стана голям, ще си купя точно такава.
— Ти никога няма да станеш голям — забеляза другото. — Престанал си да растеш.
— Ще порасна като чичо Готхолд. Него вратата не го побира.
— Таман пък ти! Ти ще си останеш джудже!
— Тихо! — каза господин Шулце. — Брандес, я спрете!
Господинът влезе заедно с двете момчета в една сладкарница. Каза им да си изберат нещо. По-малкото получи бадемов сладкиш, по-голямото — плодов дробс.
А за себе си господин Шулце купи най-обикновени захаросани бонбони. Продавачката неодобрително сбърчи нос.
Сетне Брандес откара малката компания обратно на улица „Литценбургер“. Двете момчета благодариха за всичко, слязоха и се поклониха дълбоко.
— Често ли се отбивате насам? — запита по-голямото.
— В такъв случай всеки ден ще си отваряме очите на четири — каза по-малкото.
— Само това липсваше! — промърмори под нос шофьорът Брандес и даде газ.
Двете момчета дълго гледаха след колата. Сетне бръкнаха в своите кесии със сладкиши.
— Фин човек — каза по-малкото. — Но от автомобили няма понятие.
Яденето им се беше усладило. Новата домашна помощница Изолда беше разтребила, без да удостои с поглед госпожа Кункел. Прислужникът Йохан се погрижи за пури и поднесе огън на господаря на дома. Дъщерята на Тоблер, госпожица Хилде, сложи на масата чаши за мока.
Икономката и прислужникът се приготвиха да си идат. На вратата Йохан запита:
— Да поръчате нещо, господин таен съветник?
— Пийнете чаша кафе с нас! Също и Кункел. И захапете една пура!
— Нали знаете, че не пуша — каза госпожа Кункел.
Хилде се засмя.
Йохан взе една пура. Тайният съветник седна.
— Разположете се, деца! Имам да ви съобщя нещо.
— Сигурно пак нещо оригинално — рече Хилде.
— Страхотия! — простена икономката. (Тя страдаше от предчувствия.)
— Тихо! — заповяда Тоблер. — Спомняте ли си, че преди месеци писах на заводите „Пуцбланк“ да организират конкурс?
Останалите кимнаха.
— Но вие не знаете, че след като беше обявен този конкурс, аз взех активно участие в него! А онова, което самият аз не знаех до днес сутринта, е удивителният факт, че съм спечелил втората награда в конкурса, организиран от собствената ми фабрика!
— Изключено! — каза Кункел. — Втората награда е спечелил някой си господин Шулце. И при това живее в пощенска кутия. Четох във вестника.
— Аха — промълви госпожица Хилде Тоблер.
— Не се ли досещате? — запита Йохан.
— То се знае — каза Кункел. — Господин тайният съветник пак се шегува.
Сега се намеси Хилде.
— Слушайте хубаво тогава! Баща ми ни казва, че е спечелил наградата. А във вестника пише, че печелившият се нарича Шулце. Какво следва да се заключи от това?
— Че вестникът лъже — каза госпожа Кункел. — Какво ли не става на тоя свят!
На останалите започна да им прилошава.
— Има още една, трета възможност — каза Тоблер. — А именно, да съм участвувал в конкурса под името Шулце.
— И това е възможно — призна госпожа Кункел. — Тогава човек лесно ще спечели. След като е шеф!
Тя се позамисли, а после строго додаде:
— Но в такъв случай вашите директори можеха да ви дадат първа награда.
— Кункел, човек би трябвало да ви гръмне с въздушната пушка — извика Хилде.
— И после да ви натъпче с градински риган и ябълки — допълни Йохан.
— Не съм заслужила такова нещо — каза задавена от сълзи старата дебела дама.
Йохан все още не се предаваше.
