може да си позволи такова нещо.
Сетне хвана под ръка майка си и двамата влязоха с отмерени крачки в тъмната зала.
Четвърта глава
Покупки на старо
На следния ден тайният съветник Тоблер нареди да го откарат с автомобила в северната и после в източната част на Берлин. Набавяше си екип за експедицията. Вратовръзките — екземпляри с праисторически вид — взе в Темпелхоф. Ризите купи на Ландсбергската алея. Това бяха три фланелени ризи на невъзможни райета. Освен тях, две пожълтели ризи от мако, няколко колосани нагръдници, два чифта маншети и комплект никелирани бутинели, които представляваха четирилистна детелина.
На „Нойе Кьонигщрасе“ той купи — необичайно евтино поради ликвидация на магазина — чифт вълнени чорапи. А на „Мюнцщрасе“ — груби туристически обувки от говежда кожа. В деня на заминаването най- сетне си набави и костюм! Това стана зад Силезийската гара. На „Фрухтщрасе“. Магазинът се намираше в мазето. Трябваше да се слиза шест стъпала надолу.
Вехтошарят — брадат старик — просна на тезгяха няколко от своите съкровища.
— Почти необличани — каза колебливо той.
Най-напред Тоблер видя един избелял вълнен фрак и доста се изкуши да го вземе. От друга страна, обаче фракът все пак не беше най-подходящият костюм за тридесетсантиметров току-що паднал сняг.
До него бе проснат светлокафяв спортен костюм. На малки карета и на големи мазни лекета. А в съседство с него — костюмът, който Тоблер в края на краищата избра. Преди години платът беше имал виолетов цвят. На светли райета. Но времето тече.
— Отвратително хубаво — каза Тоблер. — Колко струват тия одежди?
— Осемнайсет марки — отвърна старикът. — Последна цена.
Тайният съветник взе сакото от закачалката и го облече. В плещите му беше тясно. Ръкавите — прекалено къси.
— Вземете фрака! — посъветва го старецът. — Струва двайсет и две марки, но четирите марки разлика си заслужават. Платът е по-добър. Няма да съжалявате.
— Нямате ли огледало? — запита Тоблер.
— В задната стая — рече старикът.
Отидоха в задната стая. Миришеше на зеле. Тайният съветник впери поглед в огледалото, успя все пак да се познае и без да ще се разсмя.
— Харесвам ли ви? — запита той.
Търсейки опора, вехтошарят посегна към брадата си.
— Вземете фрака!
Тоблер остана непоколебим.
— Ще взема виолетовия модел — отвърна той. — За изненада е.
— Колкото за това — става — рече старикът.
Тоблер облече пак своите дрехи и плати. Вехтошарят уви костюма в кафява амбалажна хартия и изпрати клиента си до вратата. Преди да отвори, той опипа шубата на Тоблер, духна вещо в яката от видрова кожа и каза:
— Желаете ли да продадете палтото? Може би бих го взел. Давам сто и двайсет.
Тайният съветник поклати отрицателно глава.
— Фракът ви се видя твърде скъп — продължи старецът. — Нямате пари. На богатите това се случва по-често, отколкото могат да си представят бедните. Е, добре. Сто и петдесет. В брой, на ръка! Обмислете!
— Спомен ми е — рече дружелюбно Тоблер и си тръгна.
Вехтошарят го съпроводи с поглед и тогава видя тежката кола и шофьора, който старателно отвори вратата.
Автомобилът потегли. Старикът сложи още един брикет в печката и пристъпи към птичия кафез, окачен на стената зад тезгяха.
— Ти разбра ли нещо? — запита той малкото жълто канарче. — И аз не разбрах.
Кабинетът на Тоблер бе придобил застрашителен вид. Наред с новите покупки имаше вещи, които тайният съветник беше открил на тавана, в прашни сандъци и в скърцащи скринове. Чифт ръждясали кънки. Един топъл пуловер, добил вече вид на болен от шап. Ръчно плетено яркочервено скиорско кепе с пискюл. Старомодно мъхнато палто, на сиви квадрати, поне от времето на кръстоносните походи. Кафяв каскет. Чифт наушници от черно кадифе с подвижна пружинена лента. Плетен куфар, изслужил отдавна службата си. И чифт вълнени топлинки за китките, изпратени на запасния лейтенант Тоблер навремето, в окопите.
Тоблер почти не можеше да откъсне поглед от тая гледка. Най-сетне той отиде в зелената ъглова стая. Там Йохан намусено пробваше костюмите, за които преди четиринадесет дни му беше взел мярка най- добрият шивач в Берлин. Последните дребни дефекти бяха отстранени и търговският шеф на световноизвестната фирма, който си беше дал труд да дойде лично до вилата в Груневалд, не пестеше възторжените си възклицания.
Йохан стоеше пред стенното огледало с вид на невинен подсъдим. Оставяше се да му обличат едно след друго жилетките, смокинга, скиорското яке и фрака, сякаш бяха усмирителни ризи.
Когато добродушният побелял прислужник застана най-сетне — широкоплещест и строен — облечен във фрак, това възхити милионера.
— Йохан! — извика той. — Приличате на посланик! Просто не вярвам, че някога ще посмея пак да ви накарам да лъснете обувките ми.
Прислужникът се извърна.
— Грехота е, господин таен съветник. Вие хвърляте направо пари през прозореца. Отчаян съм. Шивачът каза, че — ако му разрешават да отбележи — такова нещо не му се е случвало още.
— Вие си приказвате каквото си знаете — рече прислужникът.
Господинът не можа да оспори това, а след това се сбогува.
Когато той излезе, Йохан запита тайния съветник.
— Впрочем, стават ли в Брукбойрен костюмирани балове?
— Естествено. В подобни зимни хотели непрекъснато става по нещо.
Йохан съблече фрака.
— Да не искате да се маскирате? — запита смаян Тоблер. — Като какъв?
— Като прислужник! — каза Йохан, докато обличаше ливреята си.
След вечеря тайният съветник помоли останалите да го последват. Дъщеря му, госпожа Кункел и Йохан колебливо го придружиха. Той отвори вратата на работния си кабинет и светна лампата. Непосредствено след това се възцари едноминутно мълчание. Часовникът на писалището цъкаше.
Кункел първа се осмели да влезе в стаята. Бавно се приближи до някогашния виолетов костюм от „Фрухтщрасе“. Опипа го предпазливо, сякаш се опасяваше, че може да я ухапе. Потръпна от ужас и се извърна към раираните фланелени ризи. Вдигна от един стол колосаните маншети, изгубила ума и дума, впери поглед в четирилистните бутинели.
Колосаните нагръдници я съсипаха окончателно. Тя изпъшка и се отпусна на едно кресло, седна с цялата си тежест върху кънките, които бяха оставени там, подскочи уплашено, огледа се объркана и каза:
— Няма да го преживея!
— Правете каквото щете! — рече Тоблер. — Но преди това опаковайте, моля, всички тия неща в плетения куфар.
Тя вдигна енергично ръце нагоре.
— Никога, никога!
