Тоблер пристъпи към вратата.
— Тогава ще повикам някоя от прислужничките.
Госпожа Кункел се предаде. Издърпа плетения куфар масата и се залови да опакова.
— И скиорската шапчица ли?
Тайният съветник кимна сурово.
На няколко пъти тя затваря очи за малко, за да не бъде принудена да вижда какво прави.
Хилде каза:
— В другиден ще си бъдеш пак вкъщи, мили татко.
— Откъде — накъде?
— Ще те изхвърлят като мръсно коте.
— Радвам се, че ще отпътувам и аз — каза Йохан. — Може би трябваше да се снабдим с револвер. За да можем да се защищаваме по-добре.
— Не ставайте смешни — рече Тоблер. — Наградата, която спечелих, би могла да се падне като нищо на някой, който цял живот се облича така, както ще се обличам аз в продължение на десет дни! Какво щеше да стане тогава!
— И него щяха да изхвърлят — каза прислужникът. — Само че той нямаше да бъде изненадан от това!
— Е, сега вече наистина възбудихте любопитството — заяви накрая тайният съветник. — Ще видим кой ще излезе прав.
Почука се.
Влезе новата прислужница Изолда.
— Господин генералният директор Тидеман чака долу в салона.
— Идвам веднага — каза Тоблер. — Той иска да ми докладва. Като че ли ще заминавам на околосветско пътешествие.
Изолда си отиде.
— А при това в другиден пак ще си бъдеш у дома — рече Хилде.
— Баща й спря до вратата.
— Знаете ли какво ще направя, ако ме изхвърлят?
Заинтригувани, всички впериха погледи в него.
— Тогава ще купя хотела и ще изхвърля тях!
Когато излезе и Йохан, Хилде веднага вдигна слушалката и поръча бърз разговор с Брукбойрен.
— Не остава друг изход — каза на Кункел тя. — Инак утре вечер светът ще пропадне.
— За съжаление господин баща ви се е смахнал — каза икономката. — Може би дори по-отдавна, само че на нас не ни е правело впечатление. Какви вратовръзки. Дано да се пооправи пак.
Хилде сви рамене.
— Щом ми дадат разговора, няма да пускате в стаята никого! Освен през трупа ви.
— Дори тогава не! — увери я смело госпожа Кунке и натъпка в плетения куфар противното старо мъхнато палто.
Малко по-малко помещението започна да добива отново обичайния си изискан вид.
— На какво ли не е свикнал човек с него — каза икономката. — Спомняте ли си още как преди две години в операта — как се казваше де — задигна палката на диригента? Тайният съветник седеше точно зад капелмайстора, който дирижираше толкова хубаво. А горе на сцената лежеше в легло една болна госпожица и приятелката й донесе маншон, защото ръцете й мръзнеха… И точно тогава пръчицата изчезна! Диригентът се извърна уплашено, а публиката се пръсна от смях. При това представлението съвсем не беше комично! И всичко това заради някакъв си бас.
Хилде нетърпеливо поглеждаше към телефона.
— Дано генералният директор го задържи достатъчно дълго.
— Че телефонирайте тогава, след като господин тайният съветник замине!
— Сега или никога — каза Хилде. — Всъщност това изобщо не ми влиза в работата. Баща ми е достатъчно възрастен. Почвам да се чувствувам виновна.
Кункел пристегна ремъците на куфара.
— Малко дете е той! Не знам каква е причината. Инак е умен човек. Нали? И толкова мил и благороден. Но внезапно го прихващат. Може би чете прекалено много. Това трябва да е крайно вредно. И ето ти на докъде го докара! Да заминава сега за Алпите като бедняк.
Телефонът иззвъня.
Хилде се втурна към писалището. Беше „Брукбойнрен“. Обаждаше се централата на хотела.
Хилде поиска директора. Мина известно време. След това Хилде каза:
— Директорът на грандхотела ли е насреща? Много ми е приятно. Изслушайте ме, моля! Утре вечер при вас пристига човекът, който е спечелил наградата на заводите „Пуцбланк“.
Директорът заяви, че бил ориентиран и че за него това щяло да бъде удоволствие.
— Всъщност предварителната радост винаги е най-добрата — каза Хилде. — За съжаление този гост ще ви създаде главоболия. Той ще се яви при вас като бедняк, макар че е милионер. Дори мултимилионер.
Директорът благодари хиляди пъти за указанието. Сетне запита по каква причина един мултимилионер е решил да играе ролята на бедняк.
— Просто приумица — каза Хилде. — Иска да проучва хората. Да изучи из основи техния морал. Аз съм му много близка и държа да не го засегнат. Той е дете, разбирате ли? В никакъв случай не бива да узнае, че сте предупредени. Трябва да живее с убеждението, че го смятате за бедняк и въпреки това се отнасяте с него тъй, както е свикнал.
Директорът каза, че това щяло да се нареди някак. След това запита има ли тайнственият гост някакви привички, които биха могли тактично да се вземат под внимание!
— Чудесна идея — рече Хилде. — И тъй, внимавайте. Свикнал е през ден да го масажират. Събира пощенски марки. Вечер в леглото му трябва да има топла тухличка. Най-много обича говеждо с фиде или друга домашна храна. Към напитките е по-придирчив. Особено обича френски коняк… Още ли?
— Котки! — каза госпожа Кункел, която фанатично охраняваше вратата.
— Имате ли сиамски котки? — запита Хилде. — Не? Доставете му няколко! За стаята. Утре ще ви преведа хиляда марки.
Директорът на хотела каза, че си е отбелязал всичко. Естествено не ставало и въпрос за заплащане. Хотелът щедро щял да отпусне необходимото. Пък и ако се изключели сиамските котки, програмата била детинска работа. Но все пак и сиамските котки…
— Тайният съветник идва — прошепна възбудено госпожа Кункел.
— Дочуване — рече Хилде и остави слушалката.
Брандес ги откара до Анхалтската гара. Хилде и Кункел отидоха с тях. Тоблер обичаше да се размахват кърпи в негова чест.
— Драги Йохан — каза в автомобила той, — не забравяйте какво наредих. В Мюнхен ще отседнем за няколко часа в „Регина“. Утре аз се превръщам в господин Шулце. Вие ще имате грижата да набавите една картонена кутия и да отнесете на пощата костюма, който нося сега, бельото, чорапите и обувките. Аз ще напусна мюнхенския хотел с моята шуба. Ще вземем такси. В таксито ще облека мъхнатото палто на Шулце. А вие ще вземете коженото палто на Тоблер. Като ваше. От Щарнбергската гара нататък вече не се познаваме.
— Ще ми позволите ли поне да отнеса куфара ви до влака? — запита Йохан.
— Това мога и сам — каза Тоблер. — Впрочем от Мюнхен нататък ще пътуваме в различни купета.
— Криминална история от най-чиста проба — заяви Хилде.
След известно време госпожа Кункел запита:
