Той щеше да пристигне само след няколко часа. Директорът, господин Кюне, бе отказал да участвува в един излет със ски до Щифел-Йох. Извънредните положения изискват необичайни жертви. И двамата Марек, син и дъщеря на един каменовъглен магнат от Бохемия, бяха тръгнали сами със Съливан — английски колониален офицер, който прекарваше всяка от европейските си отпуски в Букбойрен. Без него! Без Карл Смелия, както го наричаха постоянните гости! Ужасно!
Откак беше минал обядът, той току тичаше от единия до другия край на хотела, наблюдаван с неодобрителен поглед от портиера Полтер. Сякаш искаше в един-единствен ден да засвидетелствува на предприятието цялото усърдие, което му дължеше.
Беше осведомил целия персонал още в ранна утрин. (В залата с верандата, където закусваха служещите, преди първите курортисти да излязат от стаите си.)
— Слушайте сега! — беше им казал той. — Тая вечер пристига един особено тежък случай. Някакъв бедняк, който спечелил конкурс. Затова той ще получи от нас храна и подслон. От друга страна, обаче той съвсем не е бедняк. А първокачествен милионер. И освен това едно голямо дете. Не освен това. Детето е самият той. По тази причина иска да опознае хората. Просто дивотия! Но ние ще му изкараме детинщините през носа. Ясно ли е?
— Не — бе заявил категорично служителят от винарската изба. И другите се бяха изсмели.
Смелия Карл беше направил опит да се изясни:
— Нашият беден милионер ще бъде настанен в апартамент №7. Моля всеки да си набие в главата това! Ще бъде обслужван царски. И най-много обича говеждо с филе. Все пак той не бива да забелязва, че знаем кой е. Пък и ние не знаем. Разбрано ли с?
— Не — бе отговорил барманът Джони.
Директорът беше почервенял.
— За да се разберем най-сетне по-добре, предлагам следното: който се раздрънка, ще изхвръкне!
И след тия думи беше излязъл.
Сиамските котки пристигнаха следобед. От един мюнхенски магазин за животни. С куриер и с подробни наставления за употреба. Три мънички котки! Те подскачаха весело нагоре-надолу из апартамент №7 боричкаха се нежно, татуираха камериерката и само след един час успяха да ликвидират две завеси и едно канапе, покрито с гоблен.
Портиерът чичо Полтер започна да събира пощенски марки. Обширната кореспонденция на редовните гости облекчаваше задължението му. Беше натрупал вече в чекмеджето си марки от Ява, Гвинея, Кейптаун, Гренландия, Барбадос и Манджуко.
На масажиста беше поръчано да дойде на следната сутрин. Бутилка коняк, истинско френско производство, красеше мраморната плоча на нощната масичка. Тухличката, която вечер, стоплена и увита във вълнени кърпи, щеше да се оставя в долния край на леглото, също беше намерена. Представлението можеше да започне!
През време на следобедния чай в залата на хотела Смелия Карл научи една потресаваща вест: постоянните курортисти знаеха вече всичко! Първа госпожа Щилгебауер, мощната съпруга на един държавен секретар, спипа директора и поиска да научи от него името на бедняка богаташ. После, докато прекосяваше салона за бридж. Кюне беше нападнат вкупом от всички играчи и разпитван за неподозирани подробности. И накрай, по стълбите към първия етаж, му препречи пътя жадната за завоевания женена виенчанка госпожа фон Малбре и се заинтересува за възрастта на милионера.
Кюне неучтиво направи кръгом и се втурна към портиера Полтер, който, застанал зад своята маса при входа на хотела, тъкмо продаваше доста голяма партида картички с изгледи. Наложи се директорът да почака. Най-сетне дойде и неговият ред:
— Просто дивотия! — процеди през зъби той. — Гостите вече знаят. Персоналът трябва да се е раздрънкал.
— Не, не персоналът — каза чичо Полтер. — А барон Келер.
— А откъде знае баронът?
— От мен, разбира се — каза чичо Полтер. — Но аз изрично го замолих да не казва никому.
— Вие отлично знаете, че той бръщолеви без мярка! — каза разярен Кюне.
— Точно затова му и казах — отвърна портиерът.
Директорът поиска да отговори нещо. Но тъкмо в този миг отвън дойде мистър Бриан, целият в сняг и с ледени висулки по брадата, и поиска ключа, пощата и вестниците. Този път чичо Полтер бе по-бавен от обикновено.
Когато Бриан си отиде, Кюне изръмжа:
— Да не сте подлудял?
— Не — каза портиерът и грижливо нанесе нещо в своя бележник.
Смелия Карл с мъка успя да си поеме въздух.
— Ще бъдете ли така добър да ми отговорите?
Чичо Полтер се протегна. Той беше по-висок от директора. Тоест: в действителност беше по-нисък. Но зад портиерската му маса имаше подиум. И може би само затова Полтер беше толкова строг. Може би без тоя подиум той би бил съвършено друг човек. (Но то е всъщност само предположение.)
— Постоянните гости трябваше да бъдат уведомени — каза той. — По това няма спор. Първо, барометърът спада и ако няколко дни не могат да карат ски, хората ще станат кисели. Милионерът представлява великолепно разнообразие. Второ, по този начин се избягват всякакви оплаквания. Я бъдете така добър и си представете, че гостите вземат и изпъдят човека, защото го смятат за бедняк! Той би могъл направо да съсипе хотела ни. Има достатъчно пари, нали?
Смелия Карл се извърна и отиде в кабинета си.
А портиерът поздрави скиорския курс за напреднали. Те бяха тръгнали от Пихелщайн за Санкт Килиан с Алоис Мурн и бяха пропуснали последния автобус, защото маркиза ди Фиори по недоглеждане беше налетяла върху оградата на един ловен участък. Наистина не се беше случило нищо. Но дамата се беше разплакала истерично насред полето. И сега всички се прибираха премръзнали, изморени, и краката им се преплитаха.
Алоис Мурн намигна на портиера и чичо Полтер леко му кимна с глава. Те бяха единодушни: тия хора имаха едно единствено извинение.
Бяха богати.
Шеста глава
Две недоразумения
Бързият вечерен влак от Мюнхен спря в Брукбойрен. Тридесет души кръгло слязоха и изненадани затънаха до колене в току-що навалялия сняг. Избухна смях. От фургона катурнаха големи куфари гардероби. Влакът продължи пътя си. Носачи, хотелиерски шофьори и прислужници се заеха с багажа и го отмъкнаха вън, на площада пред гарата. Новопристигналите газеха след тях в дълбокия сняг и доволни се качваха в чакащите автобуси и в конските шейни.
Господин Йохан Кеселхут от Берлин угрижено погледна към един бедно облечен възстар човек, застанал самотен сред дълбокия сняг с изтъркан плетен куфар в ръце.
— В грандхотела ли отивате? — запита един шофьор.
Господин Кеселхут се качи колебливо в автобуса. Наоколо ечаха автомобилни клаксони и камшични удари. Сетне площадът пред гарата отново опустя.
Само бедният човек не помръдна от мястото си. Той вдигна поглед към небето, усмихна се като дете на блестящите звезди, пое си дълбоко дъх, вдигна плетения куфар на лявото си рамо и тръгна бодро по селската улица. Нямаше нито тротоар, нито платно, нямаше нищо друго освен сняг. Отначало бедният човек се опита да върви по широките гладки следи на автобусните гуми. Но се подхлъзна. Сетне нагази с десния си крак в една снежна пряспа — предпазливо, сякаш влизаше в баня, която беше възможно да се окаже прекалено гореща — и решен на всичко, закрачи напред през нея. При това си подсвиркваше с уста.
Уличните лампи бяха нахлупили високи бели снежни шапки. Градинските огради бяха завеяни със сняг. По заснежените покриви на ниските планински къщи имаше големи камъни. На господин Шулце му се струваше, че чувствува планините, които се простираха невидими в нощния мрак.
Впрочем той си подсвиркваше: „Дошъл е вече месец май.“
