Краката на човека, който си подсвиркваше народни песни и мъкнеше през снега своя плетен куфар, бяха студени и мокри. Той спря и пъшкайки седна, върху куфара. Отвъд, на един хълм, се виждаше голяма, черна сграда с безброй осветени прозорци.
„Сигурно това е грандхотелът — помисли си той. — По-добре щеше да бъде да бях отишъл в някоя малка опушена странноприемница, отколкото в този идиотски каменен сандък там горе.“
Но сетне му хрумна, че искаше да опознае хората.
— Ама че дивотия! — каза на висок глас той. — Та аз отдавна ги познавам тия чешити!
Сетне се наведе и направи една снежна топка. Дълго я държа в ръце.
Да я хвърли ли по някоя от уличните лампи? Както преди няколко дни двете хлапета от улица „Лиценбургер“. Или както самият той преди четиридесет години? Пръстите на господин Шулце замръзнаха. Той пусна снежната топка неизползувана.
„И без това нямаше да я улуча“ — помисли си тъжно той.
Покрай него минаха окъснели скиори. Упътиха се нагоре по хълма. Към грандхотела. Чу ги, че се смеят, и стана. Обувките от телешки бокс му стискаха. Куфарът беше тежък. Виолетовият костюм от „Фрухтщрасе“ му беше тесен под мишниците.
— Иде ми да се наплескам — каза разядосано той и продължи да върви.
Когато влезе в хотела, скиорите бяха застанали при портиера, купуваха вестници и смаяни го огледаха. От един стол се надигна елегантно облечен господин. Ами! Та това беше Йохан!
Кеселхут угнетено се приближи. Погледна умолително към бедняка. Ала погледите им се сблъскаха и отскочиха встрани. Господин Шулце остави плетения си куфар, обърна гръб на хотела и започна да разглежда един плакат, на който пишеше, че след две вечери във всички помещения на грандхотела ще се състои „Бал на дрипльовците“.
„Поне за него няма да има нужда да се преобличам“ — помисли със задоволство той.
Като се препъваха и трополяха, скиорите изчезнаха в асансьора. Портиерът огледа гърба на бедняка, който се предлагаше на вниманието му, и каза:
— Амбулантната търговия е забранена!
Сетне се извърна към Кеселхут и го запита какво желае.
Кеселхут отговори:
— От утре трябва да започна да карам ски. Само че не знам как става това. Смятате ли, че все пак ще мога да се науча?
— Но, разбира се! — заяви чичо Полтер. — Какви хора са се научили тук! Най-добре е да вземете частни уроци при Тони Грасвандер. Тогава той ще може да ви отдели повече време. Пък и по-приятно е, отколкото в големите курсове, където непрекъснато ще ви зяпат тридесет души, как ще се изтърсвате на земята.
Йохан Кеселхут се позамисли.
— Кой ще се изтърсва? — запита предпазливо той.
— Вие — констатира портиерът. — И то с цялата си дължина.
Гостът присви очи.
— Много ли е опасно?
— Не особено — рече портиерът. — Пък и ние в Брукбойрен имаме отлични лекари. Санитарният съветник доктор Цвизел например се слави из цял свят със своето лечение на сложни костни счупвания. Краката, попаднали в неговата клиника, сетне изглеждат още по-красиви, отколкото преди!
— Не съм суетен — каза гостът.
При тия негови думи беднякът, който междувременно беше разгледал всички афиши, не можа да се сдържи и се изсмя високо.
Сега вече портиерът, който беше забравил за тоя тип, започна малко по-малко да се разлютява.
— Не купуваме нищо! — каза той.
— Никой не ви кара да купувате — забеляза беднякът.
— Какво търсите тогава тук?
Нахалният човек пристъпи към него и с лъчезарна усмивка каза:
— Подслон!
Портиерът състрадателно се усмихна:
— Сигурно ще ви се види малко скъпичко. Я се върнете обратно в селото, драги! Там има обикновени странноприемници с евтини нощувки за туристи.
— Много благодаря — отвърна събеседникът му. — Аз не съм турист. На такъв ли приличам? Впрочем стаята, в която ще живея при вас, е много по-евтина.
Портиерът погледна господин Кеселхут, поклати глава, сякаш бе сигурен, че той споделя мнението му, и за да приключи разговора, каза:
— Лека нощ!
— Е, най-сетне! — рече старикът. — Най-сетне дойде време да кажете нещо учтиво. Очаквах от този хотел подобри обноски.
Лицето на чичо Полтер стана тъмночервено и той изсъска:
— Вън! И то веднага! Инак ще заповядам да ви изхвърлят!
— Сега вече и с моето търпение се свърши! — заяви решително беднякът. — Казвам се Шулце и спечелих втората награда от конкурса. Трябва да получа десетдневен безплатен подслон и храна в грандхотел „Брукбойрен“. Ето ви документите!
Без сам да забележи, чичо Полтер започна да прави леки поклони. Той не разбираше вече света. Накрая се измъкна иззад масичката си, слезе от своя подиум, ставайки по този начин очебийно дребен, промърмори: „Момент, моля!“ и се завтече към канцеларията, за да повика директора. „Просто дивотия!“ — щеше да каже Кюне.
Шулце и Кеселхут останаха за малко сами.
— Господин таен съветник — каза отчаяно Йохан. — Не е ли по-добре да си заминем?
Шулце очевидно беше глух.
— Случило се е нещо ужасно — прошепна Йохан. — Представете си: като пристигнах…
— Още една дума — каза тайният съветник — и ще ви пребия с голи ръце!
Думите му прозвучаха абсолютно убедително.
— Дори с риск… — започна Йохан.
Но в този миг вратата на асансьора се разтвори и оттам излезе господин Хагедорн. С пощенска картичка в ръка той се отправи към портиерската будка.
— Махайте се! — прошепна Шулце.
Господин Кеселхут се подчини и за да остане наблизо, седна до една от масите в залата. Изтръпваше от лоши предчувствия. Ей сега милионерът, когото тук смятаха за бедняк, и беднякът, когото смятаха за милионер, щяха да се срещнат! Недоразуменията се събираха като буреносни облаци над хотела!
Младият мъж забеляза господин Шулце и любезно се поклони. Беднякът отвърна на мълчаливия поздрав. Хагедорн се огледа, като че търсеше нещо.
— Извинявайте — каза той след това. — Аз току-що пристигнах. Знаете ли случайно къде е пощенската кутия?
— И аз пристигнах току-що — отвърна бедният човек. — А пощенската кутия се намира зад втората стъклена врата.
— Вярно! — извика Хагедорн, излезе, пусна картичката за майка си, върна се доволен и спря до бедняка. — Още ли не са ви дали стая?
— Не — отвърна Шулце. — Изглежда, че не са наясно дали изобщо да се осмелят да ми предложат подслон под този скромен покрив.
Хагедорн се усмихна.
— Тук всичко е възможно. Струва ми се, че сме попаднали в изключително смешен хотел.
— Ако схващанията ви за понятието хумор са твърде широки, прав сте.
Младият човек дълго оглежда този, който стоеше насреща му. Сетне каза:
— Недейте да ми се сърдите много, господине! Но страшно ми се ще да отгатна как се казвате.
