Шулце остави на пода плетения куфар.
— Очарователно студено е тук!
— Централното отопление стига само до четвъртия етаж. А за печка е тясно.
— Напълно ви вярвам — каза беднякът. — За щастие лекарят ми е забранил строго да спя в отоплени помещения. Благодаря ви, че така предвидливо сте се съобразили с това.
— О, моля ви се — отвърна Кюне и прехапа долната си устна. — Правим всичко, което е по силите ни.
— През останалото време обаче явно ще бъда принуден да престоявам из общите помещения — каза господин Шулце. — Защото естествено не съм дошъл тук, за да премръзна.
Смелия Карл каза:
— Щом се освободи стая с отопление, ще ви преместим!
— Не е толкова спешно — рече примирително беднякът. — Аз обичам повече от всичко полегати стени. Силата на навика, разбирате, нали?
— Разбирам напълно — отвърна директорът. — Щастлив съм, че сме улучили вкуса ви.
— Действително — заяви Шулце. — Удало ви се е. Довиждане!
Той отвори вратата.
Докато директорът прекрачваше прага, Шулце се поколеба, дали не би следвало да му помогне с един добре прицелен ритник.
Но се овладя, затвори вратата, отвори прозорчето на покрива и погледна нагоре към небето. Едри снежинки се спуснаха в малката стаичка и внимателно се настаниха върху покривката на леглото.
— Щяхме да подраним много с ритника — каза тайният съветник Тоблер. — Ще приберем ритника в спестовната касичка.
Седма глава
Сиамски котки
Тази вечер изобилствуваше със събития! Първото недоразумение не беше писано да остане последно. (Истинските недоразумения се размножават чрез клетъчно деление. Ядрото на грешката се дели и се пораждат нови недоразумения.)
Докато Кеселхут обличаше смокинга си, а Шулце, под самия покрив, тършуваше из плетения си куфар, Хагедорн, седнал в хола със своя блестящ син костюм, пушеше една от цигарите, които му беше дал наемателят Франке за из път, и мръщеше чело. Чувствуваше се неловко. Ако го бяха погледнали накриво, щеше да му бъде по-добре. Привикнал бе да се отнасят с него зле. Знаеше как да се брани. Но така?
Приличаше на таралеж, когото никой не иска да раздразни. Беше нервен. Защо ли хората бяха почнали да се държат изведнъж толкова неестествено? Хагедорн не би се почувствувал изненадан, ако сега внезапно масите и столовете хвръкнеха във въздуха, ведно със стария портиер. Мислеше си: „Дано по-скоро да се върне оня Шулце. С него поне знаеш накъде си!“
На първо време обаче дойдоха други курортисти. Защото вечерята приближаваше към своя край.
Госпожа Каспариус остави непобутнат десерта си и бързо прекоси голямата трапезария.
— Отвратителна особа! — каза госпожа Малбре.
Барон Келер вдигна поглед от чинията с компота си, глътна една черешова кокичка и се опули, като че ли се опитваше да погледне във вътрешността си.
— В какъв смисъл? — запита сетне той.
— Знаете ли защо оная Каспариус яде толкова бързо?
— Може би е била гладна — каза снизходително Келер.
Госпожа фон Малбре злобно се засмя.
— Не сте особено проницателен.
— Зная — отвърна баронът.
— Тя иска да отмъкне младия милионер — каза Малбре.
— Наистина ли? — запита Келер. — И това само защото е облечен зле?
— Сигурно го намира романтично.
— Да смята за романтично такова нещо? — запита той. — В такъв случай трябва да се съглася с вас. Госпожа Каспариус наистина е отвратителна особа.
Малко след това той се засмя.
— Какво има? — запита Малбре.
— Въпреки че безусловно страдам от липса на проницателност, прави ми впечатление, че и вие се храните необичайно бързо.
— Гладна съм — заяви троснато тя.
— Знам дори за какво — каза той.
Елегантната блондинка от Бремен, госпожа Каспариус, беше постигнала целта си. Седеше край масата до самия Хагедорн. От време на време чичо Полтер поглеждаше нататък и приличаше на баща, който едва успява още да сдържи благословията си.
Хагедорн мълчеше. В това време госпожа Каспариус описваше фабриката за пури на своя съпруг. Само за да допълни разказа си, тя спомена, че господин Каспариус е останал в Бремен, за да се посвети на тютюна и да наглежда двете деца.
— Позволявате ли и аз да кажа нещо, уважаема госпожо? — запита скромно младият човек.
— Но моля?
— Имате ли в стаята си сиамски котки?
Тя угрижено го погледна.
— Или други животни? — продължи да пита той.
Тя се засмя.
— Да се надяваме, че не!
— Искам да кажа кучета или моржове. Или морски свинчета. Или пеперуди.
— Не — отговори тя. — Съжалявам, господин докторе. Аз съм единственото живо същество в моята стая. И вие ли живеете на третия етаж?
— Не — каза той. — Бих искал само да знам защо в стаята ми има три сиамски котки.
— Може ли човек да види някога тия животинки? — запита тя. — Аз обичам котки повече от всичко друго. Толкова са нежни и при все това не се сближават с човека. Такава една вълнуваща свободна връзка. Не намирате ли и вие?
— Почти нямам опит с котки — непредпазливо каза той.
Тя го погледна с теменуженосини очи и нежно сподавила глас, каза:
— Пазете се тогава, драги докторе. Аз съм котка.
За щастие госпожа фон Малбре и барон Келер седнаха на съседната маса. И няколко минути по-късно масата, край която седеше Хагедорн, бе заобиколена от всички страни с любопитни курортисти и силна глъчка.
Госпожа Каспариус се приведе напред.
— Ужасно нещо, тази врява! Елате! Покажете ми вашите три малки котки!
Той не беше привикнал на такова темпо и каза:
— Предполагам, че те вече спят.
— Няма да ги будим — рече тя. — Ще пазим пълна, абсолютна тишина. Обещавам ви.
В този миг се приближи келнерът и му връчи една картичка. На картичката пишеше.
„Подписаният, който има връзки с Тоблеровия концерн, много би се радвал да поговори с господин Хагедорн за няколко минути в бара.
