— Много любезно — каза Хагедорн. — Но трябва да отида в стаята си. Лека нощ!
Той се отдалечи.
Барон Келер се разсмя.
— Не си струваше да ядете толкова бързо, уважаема госпожо.
Госпожа фон Малбре огледа лицето си в огледалото на пудриерата, напудри благородническия си нос и каза:
— Да почакаме.
По стълбите Хагедорн срещна Шулце.
— Зъзна като куче — каза Шулце. — И вашата стая ли е неотоплена?
— Нищо подобно — рече Хагедорн. — Искате ли да надзърнете в стаята ми? Трябва да напиша една картичка до дома. Преживях нещо невероятно. Познайте! Не, никой не би се сетил. И тъй, представете си, току-що говорих с един господин, който познава лично стария Тоблер! Който се вижда всеки ден с него! Какво ще кажете?
— Просто да не повярваш — каза Шулце и тръгна след младия човек към първия етаж.
Хагедорн светна електрическата лампа. На Шулце се стори, че сънува. Той видя салон, спалня и баня, облицована с бели плочки.
„Какво значи това? — помисли си той. — Та неговото решение от конкурса не е чак толкова по-добро, за да пробутат на мен мансардата под покрива, а на него цяла дузина стаи.“
— Ще пийнете ли една чашка? — запита младият човек.
Той наля френски коняк. Чукнаха се и казаха:
— Наздраве!
В този миг се почука.
Хагедорн извика:
— Влез!
Появи се камериерката.
— Исках само да попитам дали господин докторът ще ляга да спи… Заради тухличката.
Хагедорн смръщи чело.
— Заради какво?
— Заради тухличката — повтори момичето. — Не искам да я слагам много рано в леглото, за да не изстине.
— Разбирате ли нещо? — запита Хагедорн.
— Още не съвсем — отвърна Шулце.
А на момичето каза:
— Господин докторът няма още да си ляга. Донесете вашата тухличка по-късно!
Момичето излезе.
Хагедорн смутено се отпусна в едно кресло.
— Имате ли и вие камериерка с горещи тухлички?
— Съвсем не — рече Шулце. — Впрочем нямам и френски коняк.
Той размишляваше усилено.
— И сиамски котки ли нямате? — запита младият човек и посочи към кошчето.
Шулце посегна към челото си. После клекна и заоглежда трите спящи животинки! Но изгуби равновесие и седна на персийския килим. Едно от котенцата се събуди, изскочи от коша и се настани на виолетовия панталон на Шулце.
Хагедорн пишеше картичката до майка си.
Шулце се изтегна по корем и започна да си играе с малкото коте. След това се събуди и второто, надзърна отначало лениво над ръба на кошчето, но след продължителни размишления също изскочи на килима. На Шулце се отвори сума работа.
Хагедорн разсеяно вдигна поглед от картичката, усмихна се и каза:
— Внимавайте! Гледайте да не ви одраскат!
— Не се безпокойте — каза човекът на килима. — Аз умея да се оправям с тях.
Двете котки започнаха да играят на гоненица върху възрастния господин. Когато ги хванеше, мъркаха от блаженство.
„Чувствувам се като у дома си“ — помисли той. И като го помисли, изведнъж всичко му стана ясно.
Когато бързата картичка на Хагедорн беше изписана от край до край, Шулце сложи двете котенца обратно в кошницата при третото. Те го гледаха въпросително със своите черно маскирани очи и доволно мърдаха насам-натам опашките.
— Скоро ще ви дойда пак на гости — каза той. — А сега спете, както подобава на такива малки послушни котета!
Сетне той убеди младия човек да повери на камериерката пущането на картичката в кутията.
— Дължа ви реванш. Трябва да видите моята стая. Елате!
Дадоха картичката на момичето и се качиха в асансьора.
— Симпатичният господин, който познава тъй добре стария Тоблер, се казва Кеселхут — разказваше Хагедорн. — Пристигна едновременно с мен в хотела. И преди четвърт час ме запита може ли да ми бъде полезен с нещо в Тоблеровия концерн. Възможно ли е според вас да е в състояние изобщо да го стори?
— Защо пък в края на краищата не? — рече Шулце. — Ако познава добре стария Тоблер, все ще нареди нещо.
— Но какво всъщност е накарало един чужд човек да пожелае да ми помогне?
— Сигурно сте му симпатичен — каза Шулце.
Това обяснение изглежда беше съвсем недостатъчно за събеседника му.
— Симпатичен ли изглеждам? — запита смаяно той.
Шулце се усмихна.
— Дори извънредно симпатичен!
— Извинете — каза младият човек. — Лично ваше мнение ли е това?
Беше се изчервил до ушите.
Шулце отговори:
— Това е моето твърдо убеждение.
И сега вече се смути и той.
— Чудесно — каза Хагедорн. — Точно такъв сте ми и вие.
Мълчаха, докато стигнаха на четвъртия етаж.
— Да не живеете на гръмоотвода? — запита младият човек, когато другият тръгна към стъпалата за петия етаж.
— Още по-високо — заяви Шулце.
— Господин Кеселхут иска да изпрати работите ми на Тоблер — разправяше Хагедорн. — Дано само старият милионер разбира нещо от реклама. Ужасно е, че пак започвам с това, нали? Но просто не ми излиза от главата. В Берлин години наред напразно си търкаш от тичане подметките. Почти всеки ден те отпращат нейде другаде. После отиваш на разходка из Алпите. И едва пристигнал там, някакъв господин, когото не си виждал в живота си, те пита, желаеш ли да бъдеш назначен в Тоблеровия концерн.
— Ще ви стискам палци — каза Шулце.
Тръгнаха по тесния коридор.
— Ще ми се, като почна да печеля пак, да направя едно голямо пътешествие с майка си — каза Хагедорн. — Може би до езерата в Северна Италия. Досега е била само в Свинемюнде и в Харц. За една шестдесетгодишна жена това е твърде малко, нали?
Шулце отговори, че бил на същото мнение. И докато младият човек разказваше за седемте спечелени конкурса и за натрупания във връзка с тях географски опит, събеседникът му отключи вратата на мансардната стаичка. Отвори я и светна лампата.
Стокхолм и Шведските островчета заседнаха в гърлото на Хагедорн. Той изумено се взираше в жалката стая. След доста време каза:
— Не си правете шеги!
— Пристъпете по-наблизо! — помоли го Шулце. — Седнете, моля, на леглото или в легена! Както
