Младият човек стана.
— Не ми се сърдете, уважаема госпожо — каза той. — С мен желае да говори един човек, който може да ми бъде от най-голяма полза. Странен хотел е това!
След тия думи се поклони и тръгна.
Госпожа Каспариус изкриви хубавото си лице в неопределена, замръзнала усмивка.
Това не заблуди госпожа фон Малбре. От задоволство тя ощипа облегалката на креслото. Но понеже посегна малко накриво и ощипа всъщност ръката на барона, Келер изохка и каза:
— Нима това се налагаше, уважаема госпожо?
Най-напред господин Кеселхут припомни, че Хагедорн и той пристигнали заедно в грандхотела и му честити първата награда от заводите „Пуцбланк“. Сетне покани младия човек на джин. Настаниха се в един ъгъл.
Семейство Марек седяха заедно с индийския колониален офицер Съливан на високите столове пред бара, пиеха уиски и говореха на английски.
На една софра с крайно недостатъчна площ се беше сгушила брачната двойка от Хемниц. Останалите посетители на бара имаха удоволствието да слушат нежния им диалог. Както е известно, саксонското наречие няма равно на себе си по възможностите, които дава за размяна на нежни чувства. Дори барманът Джони изгуби самообладание. Лицето му беше ухилено. Накрая той се наведе и започна да рови напосоки в съда за лед. Защото не подобава хотелиерските служители да се присмиват на гостите.
— Ако бихме сравнили нашия немски език със сграда — рече Хагедорн, — тогава би могло да се каже, че в Саксония е прокапало през покрива.
Кеселхут се усмихна поръча още два джина и каза:
— Ще говоря ясно, господин докторе. Искам да ви запитам мога ли да ви бъда полезен с нещо. Извинете ме, моля.
— Не съм чак толкова превзет — отвърна младият човек. — Великолепно би било да ми помогнете. Имам нужда от такова нещо.
Той отпи една глътка.
— Питието си го бива. Да, и така, аз от години насам съм без работа. Когато запитах директора на заводите „Пуцбланк“ за служба, той ми пожела приятна почивка в Брукбойрен. Да знаех само от какво съм се преуморил, че да почивам! Искам да работя така, че дим да се вдига! И да печеля малко парици! Вместо това помагам на мама да си изяжда пенсията. Отвратително!
Кеселхут дружелюбно го погледна.
— Та Тоблеровият концерн има още няколко други фабрики, освен заводите „Пуцбланк“ — каза той. — И не само фабрики. Вие сте специалист по рекламата, нали?
— Точно така! — каза Хагедорн. — И то не от най-лошите, ако ми се разрешава тази дръзка забележка.
Господин Кеселхут кимна.
— Разрешава ви се.
— Какво ще кажете за следното? — запита възбуден младият човек. — Бих могъл още тази вечер да пиша на майка си втора картичка. Че съм пристигнал благополучно вече й писах. Тя би могла да опакова работите ми в картонена кутия; и най-късно след три дни събраните произведения на Хагедорн ще пристигнат в Брукбойрен. Разбирате ли нещо от реклама, господин Кеселхут?
Съобразявайки се с истината, Йохан поклати отрицателно глава.
— Все пак бих искал да видя работите, а после ще ги дам — той бързо се поправи, — ще ги изпратя с няколко реда на тайния съветник Тоблер. Така ще бъде най-добре.
Хагедорн се изпъна като свещ и побледня.
— На кого ще пращате тия боклуци? — запита той.
— На тайния съветник Тоблер — заяви Кеселхут. — Познавам го от двайсет години.
— Добре?
— Всеки ден съм с него.
За миг младият човек забрави да си поеме дъх.
— Ама че ден — каза след това той, — просто да си изгубиш ума! Уважаеми господине, моля, не си правете шеги с мен. Сега вече става сериозно. Значи, тайният съветник Тоблер чете писмата ви?
— Той дори много ме цени — заяви гордо господин Кеселхут.
— Ако види работите ми, те положително ще му харесат — каза младият човек. — В това отношение страдам от мания за величие. Това не ти струва нищо, а пък поддържа доброто настроение.
Той стана.
— Позволявате ли да напиша за минутка една картичка на майка ми? Ще ви видя ли пак след това?
— Бих се радвал много — отвърна Кеселхут. — Поздравете майка си от мен — макар да не се познаваме.
— Тя е прекрасна жена — каза Хагедорн и тръгна.
Стигнал до вратата, той се извърна още веднъж.
— Един скромен въпрос, господин Кеселхут. Имате ли в стаята си котки?
— Не обърнах внимание — каза Кеселхут. — Но, струва ми се, не.
Докато прекосяваше хола, Хагедорн налетя в ръцете на госпожа Каспариус. Тя носеше воал и високи ботинки, обточени с кожа. До нея, облечен с полушубка, вървеше търговецът на произведения на изкуството, Ленц.
— Ще дойдете ли с нас? — запита бременчанката. — Отиваме в хотел „Еспланада“. На малка вечеринка. Позволете да ви запозная. Господин доктор Хагедорн — господин Ленц.
Господата се здрависаха.
— Елате с нас, господин докторе! — каза дебелият Ленц. — Нашата хубава дама страстно обича да танцува. Впрочем обича също тъй да танцува страстно. А пък моята фигура не е особено подходяща за притискане. Много съм закръглен.
— Извинете ме — каза младият човек. — Трябва да напиша едно писмо.
— Кореспонденцията може да се урежда през целия ден — каза госпожа Каспариус. — А да се танцува може само вечер.
— Писмото трябва да замине още днес — каза със съжаление Хагедорн. — Досадна работа!
След това той се отдалечи с най-голяма бързина.
Като го видя да се задава, госпожа фон Малбре направи знак на барона. Келер стана, препречи усмихнат пътя на младия човек, представи се и запита:
— Ще позволите ли да ви запозная с една очарователна дама?
— Но моля ви! — отвърна троснато Хагедорн и допусна да извършат с него обичайните церемонии.
Келер седна. Младият човек нетърпеливо остана прав.
— Страхувам се, че ви задържаме — каза госпожа Малбре.
Тя умишлено говореше с една терца по-ниско, за да му направи впечатление. Келер се усмихна. Акустичната тактика на госпожа фон Малбре му беше добре известна.
— Съжалявам, че трябва да ви дам право — рече Хагедорн. — Писма! Досадна работа!
Госпожа Малбре тръсна неодобрително черните си ондулирани къдрици.
— Че нали сте дошли да си починете?
— Грешите — отвърна той. — Дойдох, защото бях изпратен тук в резултат на един спечелен конкурс.
— Седнете! — каза Малбре.
Курортистите от съседните маси заинтригувано погледнаха към тях.
