— Но директорите дават наградата на един човек, когото абсолютно не познават.
— Нали на господин тайния съветник!
— Обаче те не са знаели това! — извика извън себе си Хилде.
— Хубави директори — рече госпожа Кункел. — Да не знаят такова нещо! Ха!
И се удари по коляното.
— Край на дебатите! — извика тайният съветник. — Инак ще се покатеря върху корниза за завесите.
— Ето на, какъв сте — каза Кункел на Йохан. — Да тормозите така клетия господин таен съветник!
От яд Йохан глътна повече дим от пурата и се закашля. Госпожа Кункел злорадо се усмихна.
— В какво се състои втората награда? — запита Хилде.
Кашляйки, Йохан обясни:
— Десетдневен престой в грандхотел „Брукбойрен“. Отиване и връщане с влак втора класа.
— Предчувствувам ужасни неща — каза Хилде. — Ти възнамеряваш да минеш там за Шулце.
Тайният съветник потри ръце.
— Отгатна! Този път ще пътувам не като милионера Тоблер, а като някой си беден дявол на име Шулце. Най-сетне малко промяна. Най-сетне поне веднъж без обичайното лустро.
Той се въодушеви.
— Та аз вече почти забравих как изглеждат хората в действителност. Искам да строша стъкления похлупак, под който съм поставен.
— Като го чупи, човек може да се пореже — каза Йохан.
— Кога заминаваш? — запита Хилде.
— След пет дни. Утре започвам с покупките. Няколко евтини ризи. Няколко вратовръзки с готов възел. Един костюм — конфекция. И всичко е наред!
— Ако те пъхнат в дранголника като безделник, не забравяй да телеграфираш — помоли го дъщеря му.
Тайният съветник поклати отрицателно глава.
— Не се плаши, детето ми. Йохан ще пътува с мен. Той ще прекара десетте дни в същия хотел. Вярно, че ние няма да се познаваме и няма да разменим нито думица. Но той ще бъде около мен по всяко време.
Йохан седеше сломен на своя стол.
— Утре ще ви вземем мярка за няколко костюма при моя шивач. Ще изглеждате като пенсиониран велик херцог.
— Че защо? — запита Йохан.
Тайният съветник се изправи:
— Значи, предпочитате да останете тук?
— Но не — отвърна Йохан. — Щом като желаете, ще пътувам като велик херцог.
— Ще пътувате като състоятелен рентиер — отсече Тоблер. — Защо пък все на мен ще ми върви! В продължение на десет дни вие ще бъдете богат.
— И аз не знам кое би ми било по-приятно — каза дълбоко покрусен Йохан. — Значи, през цялото време не бива да ви заговарям.
— В никакъв случай. Господата от вашия кръг нямат работа с бедняк като мене. В замяна на това ще имате възможност да разговаряте с барони и с интернационални спортни величия. Вярно, ще ви трябва впрочем и скиорски екип.
— Не мога да карам ски — възрази прислужникът.
— Тогава ще се научите.
Йохан цял посърна.
— Може ли поне понякога да идвам в стаята ви и да разтребвам?
— Не.
— Положително ще идвам само когато в коридора няма никого.
— Може би — каза тайният съветник.
— Онемях — заяви Кункел.
— Наистина ли? — запита Хилде. — Сериозно?
Тоблер махна с ръка.
— Празни обещания!
— Повече от петнайсет години съм в този дом — каза Кункел. — И постоянно става по нещо. Господин тайният съветник винаги се е отличавал с прекалено много фантазия и е разполагал с прекалено много време. Но все пак никога досега не ми се е случвало такова нещо! Господин таен съветник, вие сте най- възрастното дете, което познавам. То не е моя работа. Но ме вълнува. А при това докторът ми е забранил каквото и да било вълнение. Какъв смисъл има, че всяка година ме пращате на бани заради сърцето, когато, щом се върна, и представлението почва пак отначало? Сега пулсът ми е най-малко сто и двайсет в секунда. А кръвното налягане ми се качва чак в главата. И кон не би издържал това. Да можех поне да взимам табелите. Не, таблетките. Но ми засядат на гърлото. Много са големи. А пък във вода не бива да се разтварят. Тъй поне смятам. Защото тогава не действували.
Тя изтощена замлъкна.
— Страхувам се, че се отклонихте от темата — каза Хилде.
Тайният съветник добродушно се усмихна.
— Икономки, които лаят, не хапят — каза той.
Трета глава
Мама Хагедорн и син
Същия ден, приблизително по същото време, на улица „Момзен“ госпожа Хагедорн похлопа на вратата на своя наемател Франке. Не е приятно да си принуден да тропаш на чужди врати в собственото си жилище. Но това не винаги може да се избегне. И най малко тогава, когато една вдовица има голям син и малка пенсия и когато големият син не може да си намери работа.
— Влез! — извика господин Франке.
Той седеше до масата и преглеждаше тетрадките по диктовка.
— Мърльовци! — промърмори той. Епитетът се отнасяше за учениците му. — Тия хлапетии като че ли понякога седят на ушите си вместо на…
— Тихо, тихо! — рече госпожа Хагедорн. — Все едно че не съм чула това, което почти казахте. Искате ли да пиете чаша кафе?
— Две чаши — каза господин Франке.
— Четохте ли вече вестника?
Бузите на старата дама горяха.
Франке поклати отрицателно глава.
Тя сложи на масата един вестник.
— Отбелязаното с червено — каза гордо тя.
Когато се върна с кафето, наемателят рече:
— Синът ви е световен! Пак първа награда! В Брукбойрен е много хубаво. Минавал съм оттам при една екскурзия из Алпите. Кога започва пътешествието?
— Само след пет дни. Трябва набързо да му изпера няколко ризи. Това положително ще бъде пак някой от ония надути хотели, дето всеки има смокинг. Само моето момче трябва да се мъкне със син костюм. Вече четири години го носи. Цял се е лъснал. Като тиган.
Учителят засърба кафето си.
— Впрочем кой по ред конкурс печели господин докторът?
Госпожа Хагедорн бавно се отпусна на едно от своите червени плюшени кресла, дадени под наем.
— Седмият! Най-напред, преди три години, беше онова голямо пътешествие по Средиземно море. Спечели го с двата реда, дето се римуваха. После две седмици в хотел „Палас“ край Шато Ньоф. То беше малко преди вие да се нанесете у нас. После пътуването до морските бани из Северна Германия. От конкурса на Транспортния съюз. После безплатното лечение в Пистиан. При това момчето съвсем не беше
