Излечим ли е екзистенциализмът?

Ерих КестнерИзлечим ли е екзистенциализмът?

Неотдавна ме посети една френска журналистка. Така че разговаряхме за френската литература. И, естествено, за Сартр. За Жан-Пол Сартр. Знаете вече. Изразих почитта си към неговия талант, но явно сбърках адреса. „Та той не е искрен! — извика възмутено френската госпожица. — Не е последователен! Иначе отдавна да се е обесил!“ О, тя добре го познавала, продължи госпожицата. Колко пъти само се опитвала в неговото кафене в Париж да му внуши да сложи най-после край на своята престъпна непоследователност и на самия себе си. И послушал ли е съвета й? Дори и през ум не му е минало! Тя изглеждаше много разгневена. Гневът стоеше добре на лицето й.

Опитах се да възразя. Между другото казах, че Сартр, макар и не професионално, все пак е философ, а от такива дълбокомислени хора, както и от пламенните песимисти и нихилисти може да се очаква да се самоубият най-много по собствен почин, но не и по настояване на отделни млади дами. А по собствена воля не се е самоубил почти никой философ досега. Казват, че философстването било най-здравословното занимание. Съгласно статистиката философите достигат до най-висока средна възраст! Усиленото размишление вероятно предпазва от разруха тялото и душата.

Както виждате, моите аргументи съвсем не бяха лоши. Обаче френската госпожица плесна ръце върху фризурата си и извика: „Та Сартр не е никакъв философ! И изобщо този екзистенциализъм!“

Ето че отново изскочи тази ужасна дума! Тази дума-гръмотевица! Стъписах се. Години наред вече чета и чувам тази дума и всеки път се стъписвам. Просто нещо ме присвива. Дали не се касае за някаква „идиосинкразия“? Наистина, с течение на времето привикваш с някои по-смели словосъчетания като „архитип“, „сюрреализъм“, „фенол-фталейн“, „дерматопластика“, „индетерминизъм“, „инфлация“, „културморфология“ и дори „идиосинкразия“! Отначало се стряскаш малко. После свикваш. Човек е търпелив. В края на краищата, след като употребяваш по-продължително време тия думи, започваш даже да ги свързваш с известен смисъл! Но при думата „екзистенциализъм“ аз капитулирам. А всеки по-образован човек я употребява. Всеки ден във вестниците пишат за нея. Като мастило се лее от устните, като мед се стича от перодръжките… А какво правя аз? Стъписвам се. А такова нещо вреди на самочувствието. Кой е този, който на драго сърце ще се признае за най-големия глупак? И то в присъствието на една френска журналистка…

След една безсънна нощ, разяждан от самообвинения, стегнах куфара си и се измъкнах от къщи. На бележката, която оставих, написах само: „Кратко пътуване до тиха планинска местност. Цел: трудно четиво. Поливайте цветята редовно!“

В книжарницата, където се отбих на път за гарата, щом произнесох само сричката „ек…“, веднага разбраха от какво се нуждая. Най-напред ми дадоха някакъв специален философски труд. Прелиствайки книгата, открих в нея груби печатни грешки и с понижено настроение я върнах. Но продавачът ми обясни, че това не били печатни грешки. За автора на книгата глаголът „бивам“ имал коренно различно значение от глагола „съм“, освен това „бъда“ означавало нещо по-различно от „ще съм“, а също и… Извиних се и запрелиствах наново. Прочетох, че става дума за някакво „биващо битие“ и дори за „битиевстване“. Върнах книгата повторно. В края на краищата нямах намерение да се оттеглям завинаги в планината, а най-много за две седмици! Желаех да се запозная с едно философско схващане, а не да уча нов език. Напълно е възможно от философска гледна точка езикът на Кант и Шопенхауер да е вече недостатъчен. Съвременните физици и астрономи също не могат да се оправят само със старите традиционни формули. Но докъде ще доведе това, ако новите философски учения биват разбирани само от няколко професори и от техните асистенти? Но не и от останалите „приятели на мъдростта“?

И така помолих за по-леко четиво. При все това, когато вечерта пристигнах в Х., моят пакет с книги тежеше цели пет кила. Екзистенциалистки драми, екзистенциалистки романи, екзистенциалистки брошури, екзистенциалистка поезия, а също и една дебела „тухла“ върху „същността на страха“, проследена от Първото послание на Йоан чак до Зигмунд Фройд. Когато сложих книгите на масата, тя се поклати. Навярно от страх. („Клаустрофобия“ или „агорафобия“.) Леглото не се клатеше. Въпреки това спах отвратително. Изпитвах по-голям страх и от масата. („Прогресивно обезценяване на Аз-а“, а също и „осъзнато безсилие“, както и „антропокенозис“.) А може би това се дължеше просто на дебелата завивка. Но кой може да разбере съвременния човек?

През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: „Порция безнадеждност!“ Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца…

Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо — тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.

— Още нещо? — попита тя.

— Нищо — отвърнах аз.

Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим. Тя ми се усмихна, сякаш не й се искаше да си тръгне. Лесно й беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така че, когато се наложеше, можеше да се ползва от услугите на „борбата със страха сред общността“.

Валеше безмилостно. Мъглата пред прозореца превръщаше гористите хълмове и долината в едно истинско Нищо. И докато в пълна Самота преглъщах яйцата и преценявах екзистенциалисткото понятие за свобода, в тая двойна взаимовръзка ми дойде на ум притчата за Буридановото магаре, това схоластично животно, което, вързано между две еднакво големи купи сено, не могло да се реши коя от двете да начене и така умряло от глад. „Да не вземеш решение — прочетох в книгата, — това също е решение.“ А да вземеш едно от възможните решения, означавало, че в един свят, лишен от общовалидни ценности, отделният индивид бил свободен, той направо бил осъден на свобода. Осъден? Да! Липсвало всякакво предназначение, липсвали обективни ценности, нямало автентична съвест. Човек не можел да се опре на нищо и въпреки това трябвало да действа. Човекът не представлявал нищо друго освен сбор от собствените си действия. Човек бил това, което сам направи от себе си! Подведен от тая основна мъдрост, аз взех решение — действайки напълно свободно — да не изяждам четвъртото яйце. Стопанката беше опържила яйцата в лой. А освен това си спомних, че преди години бях писал в една моя статия: „Не бива нито да си създаваме илюзии, нито да се примиряваме, а трябва неотстъпно да разглеждаме «пропастта като основа»“. За бога! Та нима е възможно, без да съм имал дори и понятие за екзистенциализма, да съм бил вече екзистенциалист? Само това ми липсваше още! Дъжд. Овча лой. А сега и това ужасно опасение! Стана ми едновременно и горещо, и студено. По най-бързия начин отидох в трапезарията и помолих за малко сода бикарбонат. И за чашка вишновка. Стана ми по-добре. Содата помага. Понякога. Вишновката — винаги.

Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистката теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаем и „само дотолкова“. Не било вярно, че в нашата действителност се „въплъщавали“ сенките на вечните идеи — и нищо повече. Не било вярно, че не може да се опознае светът „в себе си“, а можело само да схванем дадената ни за него схема — и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действаме и да нареждаме живота си така, „сякаш“ нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант — какво щастие! — не можех да бъда екзистенциалист! Но — ето че пак се появи едно „но“ — нима това бе достатъчно, за да послужи като извинение за факта, че въпреки неколкодневните си усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?

И ето че погледът ми падна върху следното изречение: „Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!“

В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана, мъглата изчезна като