Другите посетители се сепнаха и с неразбиращи погледи заследиха непристойната драма, която явно искаха да наложат на вниманието им.
Тримата стояха замръзнали в своите пози и за момент напомняха някаква странна скулптурна група от музей за восъчни фигури. Те не дишаха. Бяха като парализирани.
След това, като че отхвърлено с един замах, от тях отпадна булото на някаква магия. Жената се изправи като сомнамбул, грабна ръчната си чанта и залитайки, напусна локала. Чантата не бе затворена. Пудриерата й падна на земята.
Мъжът в зеленото яке се строполи тежко на стола си.
Другият стана, направи няколко крачки, наведе се за пудриерата, вдигна я, хвърли я отново на земята и без шапка и палто излезе навън в снежната виелица.
Когато прекосяваше улицата, се чу как изскърцаха спирачките на някаква кола.
Минцлаф разтърка очи.
— За бога, господин барон! — промълви той.
Но непознатият вече бе изчезнал от масата.
Нощта, която последва този до известна степен странен ден — на това отгоре първа нощ от пътуването, прекарана в хотелско легло, разположено по обратен начин в стаята, — тази нощ протече за господин Минцлаф без сън.
През изминалия следобед, след като от масата изчезна загадъчният барон, Минцлаф трябваше да види още и как двама санитари изнесоха мъжа със зеленото яке от възбудената чайна и го откараха с болнична кола. „Апоплектичен удар“ — бе констатирал още преди това случайно озовалият се сред присъстващите лекар.
Би трябвало да има дни без нощи. Но дни без нощи няма. Вместо това има безсънни нощи…
Какво се бе случило с червенокосата жена, която така пронизително бе изкрещяла „Не!“? И какво бе станало с мъжа, който без палто и шапка излезе на улицата?
Как можа да му хрумне онова страшно желание? Естествено, той не можеше да очаква, че подобно желание ще се изпълни, и то от някакъв четец на мисли в една мюнхенска чайна! Четенето на мисли, колкото и призрачно да изглеждаше, все пак оставаше в рамките на възможното, но другото…
А то бе много, много по-лошо. Защото бе съвсем невъзможно и въпреки това се бе случило. Да омагьосаш трима души по такъв начин бе направо свръхестествено!
Разбира се, съществуват чудеса! Поначало няма нищо друго, освен чудеса. Но все пак това са чудеса от друг вид. Те са традиционни, те са — казано малко пресилено — естествени чудеса, независимо дали се касае за деление на клетката, за кокичета, за светлинни години, за любов, за убийство, или за електричество.
Но случилото се в чайната представляваше някакво съвсем недопустимо чудо! Минцлаф се бе опитал да въдвори порядък в преживяването. Това обаче не му се удаде. Когато едно ябълково дърво роди ябълки, се извършва едно нормално, едно разумно чудо. Но ако същото ябълково дърво започне да скача на въже или да свири на пиано — стига да не е насън или в приказките, — това е просто недопустимо? Направо неприлично!
А може би погрешно тълкуваше разигралата се между тримата сцена? Може би тя се намираше само във временна, но не и в причинна връзка с тайнствения барон?
Без съмнение младият мъж бе излязъл от равновесие и това обезпокоително състояние продължаваше вече двадесет часа, въпреки че Минцлаф бе напуснал Мюнхен рано сутринта и вече бе оставил зад себе си както Щутгарт, така и Цюрих — града с приказния мост, от който се виждат езерото и ледената верига на почиващите в небесната синева планински великани.
Влакът, в който седеше, отдавна бе прекосил западния бряг на езерото и сега летеше към белите, безмълвни планини. Отвреме-навреме Минцлаф прелистваше изследването на Бергсон „За смеха“. Понякога хвърляше поглед през прозореца, сякаш търсеше навън помощ и опора. Но пейзажи и книги, които човек отдавна познава, едва ли могат да подействат така сензационно, че да изместят от съзнанието спомена за едно ново и при това напълно непонятно преживяване.
Съвсем предпазливо, почти на пръсти, той се опита да отклони мислите си в друга посока. Защо хора като него препрочитаха отново и отново петстотинте или хилядата книги, които отдавна вече са чели? Защо толкова много обичаше да пътува през същите пет или шест местности, които вече познаваше? И така, не беше ли четенето и пътуването едно и също нещо? Защо впрочем пътуваше, след като винаги отиваше на места, които отдавна бе открил? Що за странни експедиции в спомените бяха това?
Наистина никога, почти никога, не бе завиждал на хората, които жаждата за приключения подмамваше и хвърляше от една новост към друга, към трета. Но тях той разбираше по-добре, почти по-добре, отколкото себе си и себеподобните. Другите галопираха през въображаемите пространства на изпълнимите и неизпълними желания, докато тънката струйка в твърде малкия пясъчен часовник на живота им неудържимо изтичаше. Все пак това беше разбираемо.
Минцлаф се усмихна горчиво. „Тяхното любопитство — помисли си той — се мъчи да отговори на въпроса «Какво?», а нашето — на въпроса «Защо?»“. Всъщност, сериозно погледнато, бе истинска дързост от страна на съдбата, едва създала човека, да го заличава без остатък от лицето на земята. На каква безименна сила се дължеше обстоятелството, че времето, отредено ни за живот, е тъй кратко? Кому — в този или на онзи свят — доставяше удоволствие такава несправедливост? Трудно можеше да се приеме, че властващата съдба или закономерност си е направила зла шега с хората!
Защо човек да не може да живее двеста или триста години? Колко много би могъл да направи през един такъв живот и колко неща би преживял! Представата за това бе величествена и ни караше да затаим дъх, а болката, че в действителност не е така, свиваше сърцето. Човек представляваше двунога еднодневка! И дори някой да доживееше деветдесетгодишна възраст, положително прекарваше последните десет години от своето съществуване повече или по-малко оглупял и по-жалък от ненормално дете. За да не се отчайва постоянно, човек не трябваше да вярва в нищо! Дотам беше стигнал!
В този момент вратата на купето се отвори и Минцлаф вдигна поглед. В рамката на вратата стоеше барон Ламот!
Той кимна приятелски и попита:
— Позволено ли ми е днес да седна при вас, или ще ви безпокоя отново?
Без да дочака отговор, той хвърли куфара си в мрежата за багаж и седна срещу Минцлаф до прозореца.
— Аз също пътувам за Давос — заяви той сякаш между другото, докато сваляше ръкавиците си. — Впрочем не би трябвало да си блъскате главата толкова много заради вчерашното малко приключение. Тримата — ако се пресметне точно — струваха по-малко от брилянтните обеци на жената.
— Може би.
— При това обеците съвсем не бяха толкова скъпи.
— Може би — повтори Минцлаф. — В момента много повече ме занимава нещо друго.
— Защо така ненадейно изчезнах ли? А може би исках да си спестя гледката на безмерно учуденото ви лице? Точно така, просто не бях в настроение да отговарям дори на само помислени въпроси. То би ни довело твърде далеч там, в чайната. Освен това трябваше да предпазя мъжа, който се бе втурнал на улицата без палто и шапка и, както мога да ви уверя, съвсем не на себе си, за да не бъде прегазен от един автомобил. — Баронът извади златна табакера и му предложи цигара.
Минцлаф поклати почти неучтиво глава.
Ламот запали цигара, кръстоса крак връз крак и продължи с непринуден тон:
— После мъжът бе отведен в полицейския участък и аз имах удоволствието да отида с него. Той трябваше да изясни причините, поради които бе изложил на опасност своя скъпоценен живот, както и този на тримата пътници в колата. Но от него не можаха да изкопчат нито една свястна дума. Мънкаше нещо несвързано и никой не разбра какво всъщност е станало. Един служител изрази пред мене безграничната си признателност за безстрашното ми поведение. Дори помоли за адреса ми. Но аз много бързах, тъй като трябваше да отида при шивача, за да взема оттам новия си фрак. — Барон Ламот потъна в съзерцание на
