маникюра си. — Фракът впрочем ми стои отлично — добави той.
Минцлаф мълчеше. Той бе преплел пръсти и ги стискаше така здраво, че ставите им бяха побелели.
Баронът късо се изсмя.
— Мислите ви са погрешни, драги господине! Днес няма да ви моля за огледало. Неприятно е да не знаеш със сигурност как изглеждаш, но аз вече посвикнах с новото си лице. — Той погледна през прозореца на купето. — Обичам планините повече от хората. Те са по-внушителни, разполагат с време й търпение и умеят да мълчат.
Минцлаф бе като замаян. Клепачите му трепереха. Помъчи се да избегне невъзмутимия поглед на чужденеца, погледа на неговите властни очи. Наведе се, заразглежда шарките по тапицерията на канапето и неочаквано заговори трескаво и припряно. Гласът му звучеше хрипкаво от възбуда:
— Защо ме преследвате? — попита той полугласно. — Или смятате, че досега не сте успели да ме смутите достатъчно? Разберете, че се страхувам от вас, ако непременно държите да знаете това! Но на мен не ми доставя удоволствие да се страхувам от някого, а и не съм свикнал, дявол да го вземе! Моля ви, идете в съседното купе! Плашете други хора, ако не можете да живеете без това! Навярно ще се намери по- благодарна публика от мене за безработни фокусници!
— Не съм убеден — чу той гласа на барона.
— Разбирам, че не съм избрал подходящ тон — продължи Минцлаф дрезгаво. — Също не съм забравил, че е достатъчно само да мисля това, което ви съобщавам. Но ми дойде до гуша да седя срещу вас като глухоням, който има уста само за да се прозява. Не намирате ли, че е под достойнството ви да демонстрирате по такъв начин превъзходството си? С удоволствие ще ви дам писмено уверение, че ви считам за необикновен човек, макар че едва ли се интересувате от моето мнение!
Той се изправи и тръгна към вратата.
— Извинете моята невъзпитаност! Нервите ми не издържаха. И тъй като не мога да изисквам от вас да напуснете купето, сам ще си отида! — И понечи да отворя вратата.
Обаче колкото и да дърпаше ръчката, вратата не се отваряше. Опита още веднъж. После бавно се обърна и с пребледняло лице погледна барона.
Ламот сви рамене и се усмихна, сякаш знаеше, че е напразно да дава каквито и да било разяснения.
— Така е — каза той след малко. — Вратата не се отваря само защото аз желая това. Дребен и глупав трик, признавам. Но в края на краищата какво друго остава на един безработен фокусник, освен отвреме- навреме да прави по някоя магия? Един талант може също да се превърне в лоша привичка. — Той изглеждаше едва ли не смутен. — Поставете се, моля ви, на моето място! Все пак не мога да ви оставя да напуснете купето в такова състояние. Бих искал да останете тук, защото въпреки всичко сте ми симпатичен! Нали ви казах това още в Мюнхен! В действителност съвсем не исках да ви плаша, а просто да ви направя впечатление, това бе всичко! Никак ли не ви трогва такова самопризнание?
Очите му блестяха. Той посочи с ръка към канапето.
— Седнете на мястото си! Постоянно се мъчите да избягате от мене. Но това няма да ви се удаде, можете да ми вярвате! Защото аз се нуждая от човек, който да знае какъв съм! И човекът, който ще узнае това, сте вие!
Минцлаф постоя още един миг нерешително до вратата.
— Не — каза баронът, — дори разбиването на стъклото няма да ви помогне. Би трябвало вече да сте разбрали, че умея не само да чета мисли.
Минцлаф седна колебливо в своя ъгъл до прозореца и се ядоса. Как можа да се покаже толкова недисциплиниран? Подобно нещо противоречеше напълно на неговата благородна цел: самовъзпитанието. Нямаше съмнение, че от тази гледна точка държанието му бе лошо.
— Не само аз, но и вие сте суетен — каза баронът не без задоволство. — Човек, който не е в състояние да се изплаши, не е човек, а най-многото глупак или касапско куче. Независимо от всичко, ще се опитам да ви спестя нови страхове, тъй като вие ги възприемате като оскърбление, а това не влиза в моите намерения. Най-добре би било внимателно да дозирам онова, което възнамерявам да ви съобщя.
Младият изкуствовед сбърчи чело.
— Имам чувството, че съм при зъболекар, който, съобразявайки се с пациента, протака със седмици някоя болезнена процедура.
— Както искате. Останете си с чувството, че сте при зъболекар — отбеляза другият. — И моля, приемете първата доза: аз не се наричам Ламот и не съм никакъв барон!
— Това признание — каза Минцлаф — съвсем не ме изумява. Онова, което ме плаши повече от такива лъжи, е истината.
Непознатият продължи след кратка пауза, очевидно надсмивайки се над самия себе си:
— Понякога е много по-трудно да признаеш кой си, отколкото да обясниш кой не си.
Той захапа долната си устна и погледна замислено към стоманеносиньото небе, изопнало се — безоблачно и весело — над покрития с дълбок сняг блестящ пейзаж.
В този миг влакът влезе в тунел. Лампата на тавана замъждука. Стените на тунела блестяха от влага.
Двамата мъже стояха мълчаливо един срещу друг в полумрака. Непознатият бе свел поглед и наблюдаваше върховете на обувките си.
Постепенно изкуственият здрач избледня, докато най-сетне при изхода от тунела слънцето отново и с още по-голяма сила блесна над земята.
Минцлаф залепен притвори очи. Зад клепките му кръжаха искрящи трансмисии, златни снопове се заиздигаха нагоре като фантастичен фойерверк.
— Виждате ли онова самотно дърво? — попита другият.
Минцлаф запремига и погледна с полуотвореин очи през прозореца. — Влакът тъкмо извиваше около един бял планински купен, на върха на който се издигаше грамадна ела.
— Наблизо няма хора — каза мнимият барон така тихо, сякаш говореше на себе си. — Изглежда, може да се рискува! — И добави по-високо: — Моля ви, отделете минута внимание на онова дърво!
Минцлаф прикова поглед в елата.
Изведнъж му се стори, че от безоблачното небе проблясва към земята ярка светкавица. Възможно ли бе това?
Ето! Върхът на елата се разлюля, като че ли върху дървото налиташе буря. Облаци сняг се посипаха от клоните. Огромното дърво се наклони на една страна. То се навеждаше все повече и повече. И най-после, сякаш повалено от невидими секачи, падна бавно и беззвучно сред бялото поле. Сняг като кълбеста мъгла се вдигна нагоре и се спусна обратно на земята подобно на бързо изключен фонтан.
След кратко мълчание баронът каза делово:
— Извинете за малката природна драма!
Минцлаф, без да мисли, се опита да се засмее:
— Но моля ви се, няма за какво. Вашият начин да се представяте дозирано не е лишен във всеки случай от известна оригиналност.
— С удоволствие бих ви предложил нещо по-импозантно — заяви другият. — Но всеки съзнателен фокусник с чувство за отговорност познава граници, които, въпреки че е в състояние да преодолее, не нарушава без нужда, за да не постъпи неблагоразумно — само в изключителни случаи. Необмислената намеса в природните процеси, следващи своите собствени закони, лесно може да доведе до непредвидени усложнения.
— Стига да съм ви разбрал правилно, излиза, че относителното намаляване на чудесата през последните столетия отчасти се дължи на нарастващото хуманизиране на господа вълшебниците!
Баронът подръпна мустаците си.
— Ако не знаех кой сте, бих опънал и някои по-деликатни струни!
— Вие знаете кой съм?
— Доста добре, драги господине. Въпреки вашето младежки иронично поведение вие сте университетски професор, впрочем вече не сте, тъй като един ден решихте, че е по-важно да създадете порядък в собствената си глава, отколкото в не винаги склонните към това чужди глави.
