сияещ, постави до чинията му за супа една книга. Тя носеше английското заглавие „Робърт Луис Стивънсън в Давос“ и бе написана от човек на име Локит, който бе живял в Давос повече от тридесет години като английски консул.
Минцлаф се направи, че отдавна познава този източник, но обеща при случай да го прелисти отново.
И това той стори колкото се може по-бързо, докато вечеряше, защото ако искаше да мине за познавач на Стивънсън, въпросното четиво можеше да му окаже голяма помощ.
Той продължи да прелиства книгата, докато, седнал в бара, очакваше Ламот.
Английските гости — повечето от тях във вечерно облекло, други в спортни дрехи — пиеха уиски и хвърляха остри метални стрели по един окачен на стената дървен кръг. Играта, въпреки че изглеждаше проста, съвсем не бе лесна.
Съпругата и синът на хотелиера дойдоха да попитат дали господин Йеневайн ще желае да вземе участие в състезанията по тенис в хотела. Все още приемали заявки.
Неговото твърдение, че бил твърде слаб играч, за да участва в състезания, не беше посрещнато с особено доверие.
Тогава те поискаха да се осведомят за някои други спортни намерения на новия гост.
И когато той им обясни, че вследствие на органично сърдечно страдание не му било разрешено да кара ски, а най-многото кънки, и че по-скоро предпочитал да се разхожда сам през заснежените гори или да се пече някъде на слънце, те с нескривано съчувствие измериха с поглед високата му и снажна фигура. И може би сега им стана ясно защо той издава книги.
Най-сетне се появи Ламот.
В своя отлично ушит двуреден смокинг той приличаше на елегантен великан, на някакъв Язон или Тезей на новото време.
Присъстващите в бара дами бяха очаровани. Започнаха направо да го измерват с погледи. Той нямаше нищо против това, но и не прояви особен интерес.
— Добре ли сте настанен, докторе? — запита той, докато сядаше в едно от удобните кресла.
— Отлично, господин бароне. Само че на някои не им харесва, че приличам на спортист, а всъщност не съм!
Ламот погледна строго в леденосините очи на една едра руса англичанка, която седеше на бара и хладно го наблюдаваше, сякаш присъстваше на конски пазар и преценяваше качествата на някой расов жребец.
После тя се наведе напред. Съседът й започна да я увещава нещо. Но тя не му обърна никакво внимание.
— Един издател от Лайпциг съвсем не е длъжен да се занимава със зимен спорт — заяви баронът. — Още повече, щом бедният страда от сърдечен порок. Впрочем вашето сърце не само органически не е в ред. То изобщо не е в ред.
Минцлаф поиска да попита какво има предвид Ламот, но не успя.
Защото англичанката се смъкна от високия си стол, направи две крачки към барона и застана като закована насред помещението. Погледът й остана втренчен в Ламот. Облечена бе в сребриста вечерна рокля и приличаше на амазонка.
— Да — каза баронът полугласно. — Нека си остане там, където е! Не мога да понасям жени от този тип, трябва да знаете това. Навярно не само те са виновни, че нямат искрица огън в тялото си. Но винаги ме е възмущавало, че дори се гордеят с това и се удивляват на своята студена жажда за живот, вместо да се засрамят малко!
— Вашата способност да четете мисли е допринесла навярно немалко за тази антипатия.
— Това са човекоядки — каза баронът. После стана от мястото си. — Да тръгваме. Жената на Лот може да постои малко, превърната в каменна статуя.
Двамата напуснаха бара и вън в преддверието свалиха палтата си от закачалката. Когато малко след това се отправиха към изхода, чуха как хотелиерът казва на жена си:
— Какво се е случило в бара? Та те са се заковали на местата си като спящи царкини!
— А мисис Гоунт плаче! — допълни жената.
Мъжът безпомощно поклати глава, натъпкана с интернационален опит.
— Мисис Гоунт да плаче? Това е невъзможно!
А жената отвърна:
— Може би плаче по погрешка?
Ламот и Минцлаф се разхождаха вече четвърт час по главната улица. Хладният нощен въздух и чистото звездно небе им подействаха благотворно. Сега снегът бе по-хлъзгав и от паркет. Двамата господа бяха принудени да се уловят подръка.
Дрънкаха звънчета на шейни. Танцова музика долиташе от четирите посоки на света, тъй че тоналности и ритми се смесваха в някакъв пъстър шум. И странно, това не бе никак неприятно.
— Ще ми направите ли една услуга? — попита баронът. — Моля ви, не ми позволявайте да върша своеволия. Магиите ми започват да стават много! — В тона му се долавяше дълбоко разкаяние. — Твърдо бях решил да не напускам рамките на човешкото. Дали е вече привичка, или — което ми изглежда по- вероятно — суета, но държанието ми не е добро. Сцената в бара бе излишна!
— Студената англичанка още ли не е помръднала от мястото си? — попита Минцлаф. — И продължава ли да плаче?
— Ето ти тебе — разсърди се баронът. — Истинско щастие е, че ви срещнах! — Замълча за миг, а после каза: — Да, това ще се оправи! Сега вече малката компания може да се събуди от своя сън и да продължи да се държи, сякаш нищо не е било.
— Защо накарахте тази дама да се разплаче?
— За да бъде и тя поне веднъж тъжна — обясни Ламот.
— Както изглежда, и от мене не сте много доволен — каза Минцлаф. — Преди известно време заявихте, че сърцето ми не било в ред не само органически, но и въобще.
— Вие употребихте съзнателно последните десет години от досегашния си живот, за да унищожите истинската си същност. — Гласът на барона звучеше строго. — Вашата енергия е удивителна. Пожелахте да се превъзпитате и се превъзпитахте! Някога бяхте чувствителен човек и можехте да обичате. Когато беда сполетеше другите, страдахте заедно с тях. Помагахте, независимо дали искаха това от вас, или не. Не се страхувахте, че можете да загубите себе си. Все още имахте огън в тялото си и разбирахте, че човек не обеднява, когато се раздава.
Минцлаф вървеше мълчаливо до Ламот.
— Какъв дявол ви влезе в главата, че изменихте на себе си? — продължи баронът възбудено. — Защо счетохте човечността за слабост, а душата за недостатък? Издигнахте между себе си и живота китайска стена от нечупливо стъкло и решихте да си създадете „характер“. Като че ли светът не бе нищо повече от витрина!
— Не ми беше никак лесно.
— Само това липсваше, млади човече! Пратихте умишлено чувствата си на заточение и искате това да бъде лесно! Лесно ли беше на хората, които ви бяха близки? Които искаха да ви станат още по-близки и не можеха, защото между вас и тях стоеше вашата проклета стъклена стена? Които трябваше да си строшат главите, когато въпреки всичко се опитваха да се доближат до вас? Вие задушихте сърцето си! По същия начин бихте си отсекли крак, само и само да станете „значителна личност“! Вие, немски фокуснико! Но, разбира се, един отсечен крак не израства отново, нали? Само не си мислете, че с душата това е възможно!
— Лесно ви е да приказвате! Вие не сте човек! — Минцлаф се спря на място. — Умеете да четете нашите мисли, затова ни се надсмивате. Някога опитвали ли сте да си представите как се чувства човек, който знае, че му е отредено да диша само някакви си шестдесет години и след това се разпада на прах? Какво изпитва, когато някой ден стане на тридесет години и погледне към двата пътя, които има — пътя, водещ към нищото, и пътя, идващ от нищото? Когато, застанал в зенита на живота си, оглежда своите
