седемстотин хиляди кутии. Пък и консумацията изобщо щеше да се увеличи, както ставаше винаги при умело рекламиране на стоката пред клиента. Фабиан почна да съставя калкулацията.
Тъкмо тогава се появи Фишер.
— Ха? — извика учудено той и любопитно надникна през рамото на колегата си.
— Проектът за конкурса — рече Фабиан.
Фишер облече сивата си сатенена дреха, която носеше по време на работа, и запита:
— Може ли след това да ви покажа моите двустишия?
— На драго сърце. Днес имам настроение за поезия.
В този миг на вратата се почука. В стаята се вмъкна куриерът Шнайдерайт — възстарата и вече треперлива „дясна ръка“ на предприятието — наречен още „откривателят на дюстабаните“. Намусено остави голям жълт плик на писалището на Фабиан и излезе. Писмото съдържаше документите на Фабиан, ордер до главната каса и кратко писмо със следното съдържание:
„Многоуважаеми господине,
Считано от днес, фирмата се вижда принудена да Ви уволни. Заплатата, която следва да получите до края на месеца, още днес ще Ви бъде изплатена на касата. Позволихме си по собствена инициатива да приложим към писмото едно свидетелство, а и с настоящето на драго сърце сме готови да засвидетелствуваме, че Вие сте особено добре квалифициран за рекламна работа. Уволнението Ви, за което ние съжаляваме, е неприятна последица от намаляването на бюджета по рекламата, нареден от контролния съвет. Благодарим Ви за Вашата работа при нас и Ви желаем всичко най-хубаво за в бъдеще.“
Подпис. Край.
В продължение на няколко минути Фабиан остана неподвижен. След това се изправи, облече се, пъхна писмото в джоба на палтото си и каза на Фишер:
— Довиждане. Желая ви всичко най-хубаво!
— Накъде хукнахте така?
— Току-що ме уволниха.
Фишер скочи от мястото си. Лицето му беше позеленяло.
— Не думайте! Ха, значи, аз и този път имах късмет!
— Вашата заплата е по-малка — рече Фабиан, — вие можете да останете.
Фишер пристъпи до уволнения си колега и му засвидетелствува своето съчувствие с влажната си ръка.
— Е, за щастие тази история май не ви вълнува много. Предприемчив момък сте вие, пък и нямате обесена на врата си жена.
Внезапно в стаята се появи директорът Брайткопф. Като видя, че Фишер не е сам, той се поколеба малко, но накрая все пак поздрави с „добро утро“.
— Добро утро, господин директоре — отвърна на поздрава му Фишер и се поклони два пъти.
Фабиан се престори, че не забелязва Брайткопф, обърна се към своя колега и каза:
— На писалищната ми маса е моят проект за конкурса. Завещавам ви го.
С тия думи Фабиан напусна своето работно място и получи от касата двеста и седемдесет марки. Преди да излезе на улицата се поспря на портата за минута-две. Покрай него шумно бръмчаха камиони. Някакъв пощенски раздавач припряно скочи от велосипеда си и се втурна в отсрещната сграда. Пред съседната къща беше издигнато скеле. По талпите имаше мазачи, които сваляха сивата, разкъртена мазилка. Редица пъстри фургони, натоварени с мебели, свиха тежко по пряката улица. Пощенският раздавач излезе, метна се бързо на колелото и отпраши. Фабиан стоеше до портата, бръкна в джоба си, за да провери дали парите са още там, и си помисли: „Какво ли ще стане сега с мен?“
А сетне, тъй като не му даваха възможност да работи, тръгна да се разхожда.
Скиташе из града без посока. По обед, понеже не беше гладен, изпи чаша кафе в един от ресторантите „Ашингер“ и пак тръгна по улиците, макар че от мъка му се искаше да се скрие сред някоя гъста гора. Но къде ти тук гъсти гори? Вървеше, вървеше и се мъчеше да изтърка мъката от подметките си. На улица „Бел Алианс“ позна къщата, в която беше живял в продължение на два семестъра като студент. Тя стоеше като някой стар познат, когото не си виждал отдавна и който смутено чака дали ще го поздравиш, или ще го отминеш.
Фабиан се изкачи по стълбището да провери дали старата вдовица на съдебния съветник още живее там. Но на вратата имаше чужда табелка. Заслиза обратно. Спомни си правилното похабено лице на старицата — тя беше напълно побеляла и личеше, че някога е била много хубава. През зимата, когато бе дошла инфлацията, Фабиан нямаше пари за топливо. Беше седял там горе загърнат в палтото си и беше работил над един реферат за нравствено-естетичната система на Шилер. Понякога в неделя старата дама го беше канила на обед и го бе запознавала със семейните произшествия сред широкия кръг на нейните многобройни познати. И тогава, и днес той си беше несретник — и имаше големи изгледи да си остане такъв. За него бедността се беше превърнала вече в лоша привичка, както за някои хора прегърбването или пък гризането на ноктите.
Снощи, преди да заспи, си беше помислил: „Може би все пак би трябвало да се посее шепа честолюбие в тоя град, гдето честолюбието толкова бързо дава плод. Може би човек все пак би трябвало да погледне малко по-сериозно на нещата и — сякаш всичко е наред — да подреди едно уютно тристайно жилище в тая разклатена постройка на света; може би е грях да обичаш живота и да нямаш сериозна връзка с него.“ Корнелия — жената научен кандидат — беше лежала до него и дори в съня си бе стискала ръката му. Посред нощ — разказа му тя на сутринта — се стреснала и се събудила. Защото той се надигнал в леглото и заявил енергично: „Ще накарам рекламите да заблестят!“ А след това се проснал пак и заспал.
Бавно се изкачи до голия, равен връх на Кройцберг и седна на една пейка, предоставена за публиката. На една табелка беше написано: „Граждани, пазете площите!“ Това крайно двусмислено изречение беше подписано от магистрата, магистратът сигурно знаеше какво върши.
Фабиан заоглежда огромното стъбло на едно дърво. Кората му бе набраздена от хиляди отвесни бръчки. Дори дърветата имаха грижи.
Покрай пейката минаха двама малки ученици. Единият, сложил ръце на гърба, запита възмутено:
— Трябва ли да се примирим с подобно нещо? Другият не бързаше много с отговора.
— Нищо не можеш да направиш срещу тази банда — каза най-сетне той.
По-нататъшният им разговор вече не можеше да се чуе.
Откъм другия край на площада се зададе някаква странна фигура: възрастен господин с бели мустаци и небрежно свит чадър. Вместо палто носеше зеленикава извехтяла пелерина, а върху главата му се виждаше сиво бомбе, което преди години навярно е било черно на цвят. Човекът с пелерината се насочи право към пейката, седна до Фабиан, като измърмори нещо за поздрав, прокашля се и почна да чертае с чадъра си окръжности в пясъка. Превърна една от тях в зъбчато колело, свърза с права линия центъра му с центъра на друго колело, усложняваше скицата с все повече криви и прави линии и накрая почна да пише встрани и отгоре формули; пресмяташе, задраскваше, пресмяташе пак, подчерта два пъти някаква цифра и запита:
— Разбирате ли нещо от машини?
— Съжалявам — каза Фабиан. — Ако някой ме помоли да пусна грамофона му, може да бъде сигурен, че той вече никога няма да функционира. Запалките, с които си послужа макар и веднъж, престават да палят. До ден-днешен смятам електрическия ток за течност — просто защото името му ме кара да мисля тъй. И решително никога няма да разбера как е възможно да сложиш в единия край на някаква металическа машина — пусната в действие с електричество — заклани волове, а от другия й край да измъкнеш накълцан бифтек в консервни кутии… Впрочем вашата пелерина ми напомня за времето, което прекарах като ученик в интерната. Всяка неделя сутрин отивахме под строй с такива пелерини и със зелени фуражки на литургия в църквата „Мартин Лутер“. По време на проповедта всички спяхме — с изключение на онзи, който трябваше да събуди останалите, когато органистът дадеше тон за хорала или възпитателят от интерната се качеше на амвона.
Фабиан погледна пак пелерината на човека, седнал до него, и почувствува как тази дреха буди
