тревожни спомени от миналото му. Пред неговите очи изпъкна бледият, дебел директор на училището — спомни си го как всяка сутрин при започване на молитвата, преди да седне и да разтвори книгата с църковните химни, леко подвиваше коляно. И видя самия себе си как вечер се промъква крадешком през портата на интерната, а после по тъмните улици, покрай казармите, през плаца за обучение; как тича бързо нагоре по стълбището на сградата с наемни жилища и натиска звънеца. И чу треперещия глас на майка си иззад вратата: „Кой е?“ Чу се и как вика задъхано: „Аз съм, мамо! Исках само да видя дали днес ти е по- добре.“
Старецът драска с края на своя небрежно свит чадър по пясъка дотогава, докато изтри всички изчисления.
— Може би ще ме разберете тъкмо защото не разбирате нищо от машини — каза той. — Аз съм един от тъй наречените изобретатели, почетен член на пет академии на науките. Техниката дължи на мен значителен напредък в различни насоки. Аз помогнах на текстилната индустрия да произвежда дневно пет пъти повече платове, отколкото по-рано. Много хора спечелиха пари от моите машини, спечелих дори и аз.
Старият господин се закашля и подръпна нервно брадичката си.
— Изнамирах мирни машини и не забелязвах, че в същност те са оръдия. Постоянният капитал непрестанно нарастваше, производителността на фабриките се увеличаваше, но едно нещо намаляваше, господине: броят на работниците, заети в производството. Моите машини бяха оръдия, които изхвърляха от строя цели работнически армии. С тях съществуванието на стотици хиляди хора се разбиваше на пух и прах. Когато бях в Манчестър, видях как конната полиция налетя върху изхвърлените от работа. Удряха ги по главите със саби. Едно малко момиченце беше отъпкано от кон. И за това бях виновен аз.
Старецът тикна шапката си към тила и се изкашля.
— Когато се върнах оттам, семейството ми ме постави под попечителство. Не им се хареса, дето почнах наляво и надясно да раздавам пари и дето заявих, че не искам да имам вече нищо общо с машини. И тогава се махнах. Те разполагат с достатъчно средства, живеят в къщата ми край Щарнбергското езеро, а аз от половин година насам съм изчезнал. Миналата седмица четох във вестника, че дъщеря ми родила момче. Така че сега аз съм вече дядо, а скитам из Берлин като някой нехранимайко.
— Старостта не предпазва от благоразумие — каза Фабиан. — За съжаление не всички изобретатели са толкова сантиментални.
— Мислех да ида в Русия и да се поставя на разположение там. Но нататък човек не може да замине без паспорт. А пък научат ли името ми, веднага ще ме пипнат. Във вътрешния ми джоб се намират скиците и изчисленията за едно устройство на тъкачни станове, пред което всички досегашни текстилни машини бледнеят. В закърпения ми джоб има милиони. Аз обаче предпочитам да умра от глад.
Старецът гордо се тупна в гърдите и пак се закашля.
— Довечера ще преспя на „Йоркщрасе“ 93 — продължи той. — Ще вляза в сградата малко преди да заключат външната врата. Ако портиерът ме попита кого търся, ще кажа, че отивам на гости у семейство Грюнберг. Те живеят на четвъртия етаж. Човекът е старши раздавач в пощата. Ще се кача по стълбището, ще отмина жилището на семейство Грюнберг и ще ида на тавана. Там ще седна на стълбата. Понякога вратата на тавана е отворена. А се случва дори в някой ъгъл да има захвърлен и стар дюшек. На сутринта рано-рано ще изчезна.
— Откъде познавате семейство Грюнберг?
— От адресната книга — отвърна изобретателят. — Нали все пак трябва да назова някои от обитателите на дома, ако портиерът запита кого търся. Често пъти още на следната утрин лъжата излиза наяве. Но хилядолетното правило да се става на крака пред побелелите глави и да се уважават старците е пуснало своите корени чак до портиерското съсловие. Освен това аз всекидневно сменям адреса си. През зимата преподавах физика в едно частно училище. Но за съжаление лекциите ми се превърнаха в разяснителен курс срещу чудесата на техниката. Това не допадна нито на учениците, нито на директора на училището. Предпочетох едно тримесечие да стоя на топло в пощенските зали. Сега вече пощите не ми трябват. Топло е. Сега седя с часове по гарите и гледам хората, които заминават, пристигат или остават. Много забавно е. Седя там и се радвам, че живея.
Фабиан написа на листа адреса си и го даде на стария човек.
— Запазете добре тази бележка. И ако някога някой портиер ви попречи да стигнете до тавана, елате при мен. Можете да спите на моята кушетка.
Старецът прочете бележката и запита:
— А какво ще каже вашата хазайка?
Фабиан сви рамене.
— Заради кашлицата ми не бива да се безпокоите — каза старецът. — Нощем, когато седя по тъмните стълбища, изобщо не кашлям. Сдържам се, за да не уплаша живеещите в дома. Странен начин на съществувание, нали? Когато почнах на времето, бях бедняк, след това — състоятелен човек; сега пак съм беден дявол, но няма значение. Човек трябва да знае и две, и двеста. Дали слънцето ме огрява на терасата ми в Леони, или пък тук, на Кройцберг — това е съвършено безразлично както за мен, тъй и за слънцето.
Старият човек се изкашля и протегна крака пред себе си. Фабиан стана и каза, че трябвало да продължи пътя си.
— Какъв сте в същност по професия? — запита изобретателят.
— Безработен — отвърна Фабиан и закрачи по алеята, която щеше да го върне пак по улиците на Берлин.
Когато привечер влезе в жилището си, залитайки от умора след дългото скитане, той смяташе веднага да иде при Корнелия и да й разкаже какво нещастие го е сполетяло. Самата представа за сцената, която щеше да последва, го вълнуваше дълбоко. А може би просто беше гладен.
Но госпожа Холфелд осуети намерението му. Тя стоеше в коридора и с ненужна, но характерна за нея тайнственост му прошепна, че е дошъл Лабуде.
Лабуде седеше в стаята на Фабиан и очевидно имаше главоболие. Дошъл бил да се извини, загдето снощи напуснал масата и заведението, без да се обади. Фактически беше дошъл за нещо съвсем друго. Искаше да разбере какво мисли Фабиан за историята със Селоу.
Лабуде бе нравствен човек и все още имаше амбицията да пише биографията си направо на чисто — без всякакви черновки и грешки. Като дете той никога не беше драскал по попивателната хартия. Чувството му за нравственост беше последица от неговата привързаност към реда. Разочарованието в Хамбург бе разтърсило из основи стройната система на личния му живот, а чрез нея и неговата нравственост. Духовният му часов график бе нарушен. Съборени бяха устоите на характера му. И сега той, който толкова обичаше целите и толкова се нуждаеше от тях, идваше за съвет при Фабиан, при специалиста по безплановостта. Надяваше се да разбере от него как може човек да бъде разтърсван от безпокойство и въпреки това да запази спокойствие.
— Зле изглеждаш — каза Фабиан.
— Цяла нощ не съм мигнал — призна приятелят му. — Тази Селоу е меланхолична и простовата — двете неща наведнъж. Тя е в състояние да седи с часове на дивана и да си мърмори под носа най-различни мръсотии — също като че ли чете молитва. Просто не е за слушане. А пък се налива с алкохол в такива количества, че ти стига да гледаш, и се напиваш. После се сеща изведнъж, че и аз съм там, и тогава човек би трябвало да се застрахова срещу градушка.
Фабиан не прекъсна приятеля си — остави го да говори. И понеже не се учуди от нищо, което чу, събеседникът му малко по малко се успокои.
— Утре заминавам за два дни във Франкфурт — разправи още Лабуде, преди да си тръгне. — Ще дойде и Расов, смятаме да основем там инициативна група. През това време момичето ще остане в жилище номер две. През последните месеци й е вървяло отвратително. Нека си поотспи малко. Довиждане, Якоб.
И Лабуде си отиде.
Фабиан влезе в стаята на Корнелия. Какво ли щеше да каже тя за уволнението му? Там обаче седеше скулпторката Рут Райтер, изглеждаше измъчена, никак не се изненада, че го вижда тук и му разказа накратко онова, което бе разправила вече с пълни подробности на Батенберг: дребничката Кулп била
