влезе в релсите.
— Преди да ме удушите, бих искал да напиша едно писмо — изхъхри той.
Без да променя изражението на лицето си, тя го сръга с пестник в ключиците, изсмя се с всички тонове на гамата от горе до долу и продължи да го души. Старанията му да се брани очевидно не бяха разбрани правилно от нея. Всеки завой водеше до нови усложнения. Фабиан заклинателно умоляваше съдбата да спести на таксито нови завои. Съдбата явно беше в отпуск.
Когато най-сетне таксито спря, блондинката напудри отново лицето си, плати на шофьора и пред входа на къщата заяви:
— Първо, цялото ти лице е в червени петна и, второ, ще пиеш с мене чаша чай.
Той изтри червилото от бузите си и каза:
— Предложението ви ми прави чест, но утре аз трябва да бъда навреме на работа.
— Не ме вбесявай. Ще останеш при мен. Слугинчето ще те събуди.
— Но аз няма да стана. Не, трябва да спя в къщи. Утре заран в седем часа очаквам бърза телеграма. Хазайката ще ми я донесе и ще ме разтърсва, докато се събудя.
— А откъде накъде знаеш, че ще получиш телеграма?
— Зная дори какво ще пише в нея.
— А именно?
— Ще пише: „Измитай се от леглото. Твой верен приятел Фабиан“. Фабиан — това съм аз.
Той присви очи, вгледа се в шумата на дърветата и жълтият блясък на уличните фенери подобри настроението му. Улицата беше съвсем тиха. Някаква котка притича безшумно в тъмнината. Ех, да можеше да си тръгне сега покрай сивите къщи!
— Тая история с телеграмата не е вярна, нали?
— Не, но не е вярна само по чиста случайност — рече той.
— Защо идваш в клуба, щом не смяташ да се съобразяваш с правилника? — запита гневно блондинката и отключи вратата.
— Научих адреса и бях много любопитен.
— Хайде тогава! — рече тя. — Любопитството не познава граници.
Вратата се затвори зад тях.
Втора глава
На стената на асансьора имаше огледало. Фабиан извади носна кърпа и изтри червените петна от лицето си. Вратовръзката му се бе изкривила. Сляпото му око гореше. А бледата блондинка беше свела поглед към него.
— Знаете ли какво е мегера5? — запита я той.
Тя обви с ръка раменете му.
— Зная, само че аз съм по-хубава.
На табелката на вратата пишеше: Мол. Домашната прислужница отвори.
— Донесете ни чай.
— Чаят е вече в стаята ви.
— Добре. Отивайте да спите! Момичето изчезна в коридора.
Фабиан тръгна след жената. Тя го отведе право в спалнята, наля чай, сложи на масата коняк и цигари, и махвайки широко с ръка, каза:
— Обслужи се!
— Боже мой, каква стихия сте била.
— В какъв смисъл? — запита тя.
Той се престори, че не я е чул.
— Значи, казвате се Мол?
— Дори Ирене Мол, та да имат на какво да се смеят хората с гимназиално образование. Седни. Ей сега ще се върна.
Той я задържа и я целуна.
— Е, малко по малко идваш на себе си — рече тя и излезе.
Той изпи глътка чай и чаша коняк. Сетне огледа стаята. Леглото бе ниско и широко. Лампата хвърляше непряка светлина. Стените бяха покрити с огледала. Фабиан изпи още една чаша коняк и пристъпи към прозореца. На него нямаше решетка.
Какво ли възнамеряваше да прави с него тая жена? Фабиан беше тридесет и две годишен и не беше пилял напусто нощите си, тая вечер също започна да го възбужда. Изпи трети коняк и потри ръце.
Отдавна култивираше у себе си смесените чувства — просто защото му харесваше. Онзи, който искаше да ги проучва, трябваше да ги изпитва. Защото само докато ги изпитва, човек можеше да ги наблюдава. Като хирург, който прави дисекция на собствената си душа.
— Тъй, а сега малкото момченце ще бъде заклано — чу се гласът на блондинката.
Беше вече по нощница от черни дантели. Фабиан отстъпи крачка назад. Тя обаче извика „Ура!“ и се хвърли така на шията му, че той изгуби равновесие, катурна се и се намери на пода заедно с дамата.
— Не е ли ужасна? — запита някакъв глас отстрани.
Фабиан смаяно вдигна поглед. На прага стоеше по пижама сух човек с голям нос и се прозяваше.
— Какво търсите тук? — запита Фабиан.
— Извинете, уважаеми господине, но не можех да зная, че вече пълзите с жена ми из стаята.
— С вашата жена?
Досадникът кимна, прозина се отчаяно и каза с укор:
— Ирене, как можеш да поставяш господина в такова неловко положение! Щом като искаш на всяка цена да виждам твоите нови завоевания, можеш да ми ги представяш поне в по-благоприлична форма. На килима! Това положително не е приятно за господина. И толкова хубаво бях заспал, когато ме събуди… Казвам се Мол, драги господине, адвокат съм и освен това — той се прозина сърцераздирателно — и освен това съпруг на тая личност от женски пол.
Фабиан стана и оправи с ръка косата си.
— Мъжки харем ли поддържа съпругата ви? Името ми е Фабиан.
Мол пристъпи към него и му подаде ръка.
— Драго ми е да се запозная с един симпатичен млад човек. Обстоятелствата са толкова обикновени, колкото и необикновени. Зависи как ще се погледне на тях. Но ако това би ви успокоило, ще добавя: свикнал съм. Моля, седнете.
Фабиан се настани в едно кресло. Ирене Мол бързо приседна на страничната облегалка, почна да го гали и каза на мъжа си:
— Ако не ти харесва, ще разваля договора.
— Но, разбира се, че ми харесва — отвърна адвокатът.
— Говорите за мен, като че ли съм парче торта или пък шейна — рече Фабиан.
— Шейничка си ми ти, моето момченце! — извика жената и притисна лицето му към пълната си гръд, скрита зад черната решетка на дантелите.
— Дявол да го вземе! — кипна той. — Бъдете така добра да ме оставите на мира!
— Не бива да ядосваш госта си, скъпа Ирене — каза й Мол. — Ще ида с него в кабинета си и ще му съобщя там всичко, което е необходимо да знае. Ти забравяш, че за него това положение неизбежно ще изглежда странно. След това ще ти го изпратя обратно. Лека нощ.
Адвокатът подаде ръка на жена си. Тя се покатери на своето ниско легло, остана тъжна и самотна сред възглавниците и каза:
— Лека нощ, Мол. Но не го уморявай с приказки. Трябва ми още.
— Да, да — отвърна Мол и отведе госта със себе си.
