В кабинета седнаха. Адвокатът запали пура, потрепери от студ, зави коленете си с едно одеяло от камилска вълна и почна да рови в някаква папка.
— Наистина, мен не ме засяга — подхвана Фабиан, — но безобразията, които допускате да си позволява жена ви, са направо нечувани. Често ли ви измъква от леглото, за да одобрявате любовниците й?
— Много често, драги ми господине. Още от самото начало си осигурих черно на бяло правото на това одобрение. След първата година от нашия брак ние съставихме договор, параграф четвърти от който гласи: „Подписалата настоящия договор се задължава да предоставя предварително на съпруга си, господин доктор Феликс Мол, всеки човек, с когото желае да влезе в интимни отношения. Ако съпругът й не намери въпросното лице подходящо, госпожа Ирене Мол е длъжна незабавно да се откаже от изпълнението на своето намерение. Всяко нарушение на параграфа се наказва с намаляване на месечната финансова издръжка наполовина.“ Договорът е много интересен. Да ви го прочета ли in extenso6?
Мол измъкна от джоба си ключа от бюрото.
— Не си правете труд! — спря го Фабиан. — Едничкото, което бих искал да зная, е откъде накъде ви хрумна изобщо да съставяте подобен договор?
— Сънищата на жена ми бяха толкова лоши.
— Какво?
— Сънищата й. Сънуваше страхотни неща, за чието съдържание, драги ми господине, вие за щастие още не можете да имате представа. Аз се отдръпнах, а тя почна да пълни спалнята си с китайци, боксьори и танцьорки. Какво друго ми оставаше? Сключихме договор.
— А не намирате ли, че друг вид лечение щеше да бъде по-успешно и по-изискано? — запита нетърпеливо Фабиан.
— Например, драги ми господине? — Адвокатът се понадигна в креслото си.
— Например: всяка вечер двайсет и пет плесника по седалищните части.
— Опитах. Но много ме болеше.
— Мога да ви разбера.
— Не — извика адвокатът, — не можете да ме разберете! Ирене е много силна, господине.
Мол наведе глава. Фабиан измъкна от вазата на писалището един бял карамфил, тикна цветето в бутониерата си, стана и заснова из стаята, като оправяше разкривените картини по стената. Не беше изключено тоя възстар дангалак да е имал и удоволствието жена му да го налага.
— Искам да си вървя — каза той, — дайте ми ключа от външната врата.
— Сериозно ли говорите? — боязливо запита Мол. — Но нали Ирене ви чака? За бога, останете! Като разбере, че сте си отишъл, направо ще побеснее! Ще помисли, че съм ви изпъдил. Останете, моля ви! Тя толкова ви се радваше. Доставете й това малко удоволствие!
Човекът бе скочил и хвана госта за дрехата.
— Останете! Няма да съжалявате. И ще дойдете пак. Ще бъдете наш приятел. А аз ще знам, че Ирене се намира в добри ръце. Направете го заради мен.
— Може би и на мен ще гарантирате редовен месечен доход?
— Бихме могли да поговорим и за това. Не съм бедняк.
— Дайте ми ключа от външната врата, и то веднага! Не подхождам за тази служба.
Доктор Мол въздъхна, порови по писалището си, даде на Фабиан връзка ключове и каза:
— Наистина жалко! Бяхте ми симпатичен още от самото начало. Задръжте няколко дни ключа. Може би ще размислите. Аз във всеки случай много бих се радвал, ако ви видя пак.
Фабиан изръмжа „лека нощ“, прекоси тихо преддверието, взе шапката и палтото си, отвори вратата, затвори я предпазливо зад себе си и се втурна надолу по стълбището. На улицата си пое дълбоко дъх и поклати глава. Хората най-спокойно минаваха покрай тоя дом и нямаха понятие какви невъобразими неща ставаха зад стените му! Приказният талант да можеш да виждаш през стените и през спуснатите завеси бе дреболия в сравнение с постижението да издържиш онова, което ще видиш.
„Много съм любопитен“ — беше разправял той на русокосата персона, а ето че сега, вместо да насити любопитството си със съпружеската двойка Мол, побягна. Беше хвърлил на вятъра тридесет марки. В джоба му се търкаляха още две. Нямаше да стигнат и за вечеря. Засвири с уста, тръгна напосоки по мрачните непознати алеи и — по не доглеждане — попадна пред гарата „Хеерщрасе“. Отиде с градската железница до Зоологическата градина, там скочи в подземната, на Витембергския площад се прекачи в друга посока и на „Шпихернщрасе“ се измъкна пак на земята, под открито небе.
Отиде в кафенето, гдето беше редовен посетител. Не, доктор Лабуде не бил вече там. Чакал до единадесет часа. Фабиан седна, поръча си кафе и запуши цигара.
Съдържателят, някой си Ковалски, се осведоми за драгоценното му здраве. Между другото, тази вечер се случило нещо много смешно. Ковалски прихна така, че коронките в устата му заблестяха. Пръв забелязал тази история келнерът Нитенфюр.
— Хей там, оттатък, край кръглата маса беше седнала една млада двойка. Двамата се забавляваха великолепно. Жената непрекъснато галеше ръката на мъжа. Смееше се, запали му една цигара и се държеше тъй любезно, както рядко можеш да видиш.
— Но това съвсем не е смешно.
— Почакайте, драги господин Фабиан. Почакайте само! Жената — хубавичка беше, трябва да се признае — същевременно флиртуваше с един господин от съседната маса. И то как! Нитенфюр незабелязано ми направи знак да се приближа. Невиждана гледка беше. Най-сетне оня тип й тикна една бележка. Тя я прочете, кимна, надраска от своя страна нещо на къс хартия и я хвърли на съседната маса. През цялото време обаче не престана да говори със своя приятел, разправяше му някаква история и той така й се радваше… е, все съм виждал ловки жени, ама тая, както седеше на два стола, слагаше всичките в джоба си.
— А той защо търпеше подобно нещо?
— Секунда още, скъпи господин Фабиан. Ей сега идва развръзката! И така, ние също се чудехме как търпи това. Седеше си доволен до нея, усмихваше се наивно, обгръщаше раменете й с ръка, а през същото време тя кимаше на оня от съседната маса. Онзи й кимаше в отговор, правеше й знаци — занемяхме от смайване. После Нитенфюр отиде при тях, защото искаха да плащат.
Като изви нагоре едрата си глава, господин Ковалски почна да се смее към небето.
— Е, и в какво се състоеше работата?
— Човекът, с когото седеше тя, беше сляп!
Заливайки се от смях, съдържателят се поклони и се отдалечи бързо. Фабиан смаян го изпрати с поглед. Ето докъде беше стигнала техниката!
При вратата цареше оживление. Нитенфюр и помощник-келнерът се бяха запретнали да изтласкат навън някакъв човек с окъсани дрехи.
— Обирайте си веднага парцалите! Цял ден с тая просия, това е отвратително! — съскаше Нитенфюр.
А помощник-келнерът дърпаше насам-нататък човека, който бе побледнял и не продумваше нито дума.
Фабиан скочи, втурна се към групата при вратата и извика на келнерите:
— Пуснете веднага господина!
Двамата неохотно се подчиниха.
— А, ето ви и вас — каза Фабиан и подаде ръка на просяка. — Извънредно съжалявам, че ви обидиха. Извинете и заповядайте на моята маса.
Той отведе в своя ъгъл човека, който недоумяваше какво става с него, накара го да седне и запита:
— Какво бихте желали да хапнете? Ще пиете ли чаша бира?
— Много сте любезен — каза просякът. — Но заради мен ще си имате само неприятности.
— Ето ви листа. Изберете си нещо, моля!
— Безсмислено е! Ще ме издърпат от масата и ще ме изхвърлят.
— Няма! Я елате на себе си! Само защото сакото ви е закърпено и червата ви куркат не смеете да
