следния миг той скочи напред и заудря асистента с двете си ръце, непрекъснато, без да гледа къде. Удряше несъзнателно, като някакъв автоматичен чук, удряше непрекъснато.
— Подлец! — изрева той, докато стоварваше двата си юмрука право върху лицето на другия.
Векерлин все още се усмихваше, сякаш искаше да се извини. Беше забравил, че ръката му е на дръжката на вратата и че искаше да избяга от стаята. Малко по малко той се свлече под ударите на колене. Изтегли се нагоре, хванат за дръжката, и вратата се отвори. Едва сега се сети за намерението си, промуши се в коридора. Фабиан го последва. Крачка по крачка двамата се приближаваха до стълбата, която водеше към партера, единият удряше, от другия течеше кръв.
Долу, в подножието на стълбата се бяха струпали студенти, които шумът бе привлякъл от различните помещения на института. Стояха безмълвни и изчакваха, сякаш чувствуваха, че онова, което става горе, е справедливо.
— Псе! — каза Фабиан и удари асистента под брадичката.
Векерлин се строполи по гръб, главата му се удари глухо в едно от стъпалата и той се затъркаля шумно надолу по стълбата. Фабиан се спусна след него и понечи да скочи отгоре му. Ала неколцина студенти бързо пристъпиха напред и го хванаха здраво.
— Пуснете ме! — викаше той и се дърпаше като бесен от вкопчените в него ръце. — Пуснете ме, ще го убия!
Някой затисна устата му. Прислужникът на института коленичи до асистента, който се опита да се изправи, но само изстена и падна пак на пода. Отнесоха го в стаята с каталозите.
На горния етаж, до самата стълба, стояха тайният съветник и бащата на Лабуде. През отворената врата се чуваха провлечени хлипания. Майката на Щефан беше дошла на себе си.
— Така значи, било само шега! — извика съдебният съветник и отчаяно се засмя.
Тайният съветник каза твърдо, сякаш най-сетне беше намерил изход:
— Доктор Векерлин е уволнен.
Студентите пуснаха Фабиан. Той наведе глава, това може би беше поздрав за сбогом, и напусна института.
Двадесет и втора глава
То било само шега!
Господин Векерлин си беше направил една глупава шега и тя беше станала причина за смъртта на Лабуде. Не, това не беше самоубийство. Някакъв си дребен чиновник от катедрата по немска литература беше убил неговия приятел. Капнал беше в ухото му отровни думи, както се капва арсеник в чаша вода. Беше се прицелил на шега в Лабуде и бе дръпнал спусъка. И от незареденото оръжие се беше разнесъл смъртоносен изстрел.
Докато крачеше бързо по „Фридрихщрасе“, Фабиан все още виждаше пред очите си страхливо усмихнатото лице на Векерлин и поразен едва сега от своите действия, се питаше: „Защо се нахвърлих тъй безпощадно върху този тип, сякаш всичко трябваше да бъде унищожено? Защо яростта ми срещу него бе по-силна, отколкото скръбта ми по безсмисления край на Лабуде? Нима човек като този, който е причинил неумишлено едно такова голямо нещастие, не заслужава по-скоро съчувствие, отколкото омраза? Дали някога в живота си той ще може да заспи спокойно?“
Малко по малко Фабиан почна да разбира инстинкта си. Векерлин не беше действувал неумишлено. Той беше искал да улучи Лабуде — не да го убие, но да го нарани. Бездарният конкурент бе отмъстил на по- даровития. Лъжата му беше взривна капсула. Той я бе хвърлил в Лабуде и беше побягнал, за да наблюдава злорадо и отдалече експлозията.
Векерлин бе уволнен и освен това — пребит от бой. Но нямаше ли да бъде по-добре, ако той не беше загубил службата си и не бе получавал юмручните удари? Нямаше ли да бъде по-добре, ако — след като Лабуде бе вече мъртъв — лъжата на Векерлин бе продължила да живее? Вчера смъртта на приятеля бе изпълвала Фабиан с печал, днес тя го изпълваше със смут. Истината беше излязла наяве, за кого беше от полза това? Може би за родителите на Лабуде, които сега знаеха, че синът им е станал жертва на една отвратителна подлост? Преди да научат истината, за тях не бе имало лъжа. Сега справедливостта бе победила и самоубийството се беше превърнало в една трагична шега. Фабиан си представи погребението на Лабуде и го побиха тръпки: видя се сред траурното шествие, видя родителите на Лабуде, застанали до ковчега, близо до тях бе и тайният съветник; и ето, майката на Лабуде високо изкрещя. Тя откъсна черния креп от черната си шапка и разхлипана падна ничком.
— Пазете се! — каза сърдито някой.
Фабиан почувствува, че го блъскат и спря. Дали не бе трябвало да потуши историята с Векерлин, вместо да я изяснява докрай? Дали не бе трябвало да скрие дълбоко в себе си действителното положение на нещата, за да пощади родителите на Лабуде? Защо ли и в последното си писмо Лабуде бе проявил такава педантичност, защо ли беше обичал толкова реда? Защо бе назовал по име причината за постъпката си?
Фабиан тръгна, отново. Сви по „Лайпцигерщрасе“.
Беше обед. Чиновниците и продавачките се тълпяха по спирките и щурмуваха автобусите. Обедната почивка беше кратка.
Ако не се бе намесил Векерлин, ако Лабуде беше научил, че трудът му наистина е оценен, сега той нямаше да бъде мъртъв; дори нещо повече, успехът щеше да го ободри, да облекчи разочарованието му от Леда, да поразсее политическите му амбиции. Защо беше работил цели пет години над този свой труд? Искал бе да докаже на самия себе си, че е способен да създаде нещо. Разчитал беше на този успех и оценявайки психологическото му въздействие, го бе включил в плана за развитието си. И тази сметка бе изчислена безукорно. Ала въпреки това той не беше повярвал на своето убеждение, а на лъжата на Векерлин.
Не, Фабиан не искаше да присъствува, когато щяха да погребват приятеля му. Трябваше да се махне от този град. Впери поглед в един автомобил, който тъкмо минаваше край него. Не беше ли това Корнелия? Там, до оня дебел човек? Сърцето му замря. Не, не беше. Трябваше да се махне и десет коня не можеха да го задържат вече тук.
Отиде на гарата. Дори не се върна при вдовицата Холфелд, остави всичко в нейната стая тъй, както си беше. Не се обади и на Захариас, на тоя суетен, неискрен човек. Отиде на гарата.
Бързият влак заминаваше след един час. Фабиан си взе билет, купи обедните вестници, седна в чакалнята и почна да ги преглежда.
На някакъв икономически конгрес бяха гласували резолюции, с които се предлагаха широки международни спогодби. Дали това бяха само доброжелателни приказки? Или малко по малко бяха почнали да разбират онова, което всички знаеха? Бяха ли разбрали, те разумът е над всичко? Може би Лабуде бе имал право. Може би наистина не беше необходимо да се изчаква нравственото издигане на пропадналото човечество? Може би целта на един моралист, какъвто бе Фабиан, действително можеше да се постигне чрез стопански мерки? Дали нравственият проблем бе неразрешим само защото беше безсмислен? И не беше ли въпросът за световния порядък в същност само въпрос за поставяне ред в сделките?
Лабуде бе мъртъв. Нещата, които четеше Фабиан сега, биха го въодушевили. Те биха съвпаднали напълно с плановете му. Фабиан седеше в чакалнята, мислеше с мислите на своя приятел и оставаше безучастен. Искаше ли самият той някакво подобрение на условията? Той искаше да станат по-добри хората. Какво представляваше оная цел без този път към нея? Той пожелаваше от все сърце в тенджерата на всеки да има по десет пилета дневно, пожелаваше всекиму тоалетна с течаща вода и високоговорител, пожелаваше на всеки седем леки коли — по една за всеки ден от седмицата. Но какво се постигаше по този начин, щом не се постигаше нищо повече? Или искаха да го заблудят, че човек става добър, щом като му потръгне добре? В такъв случай собствениците на петролните полета и на каменовъглените мини трябваше да бъдат истински ангели!
