Лабуде така, че устата му се затвори, и завърза краищата на салфетката на възел върху косата му.
— Мъртвец със зъбобол — отбеляза Селоу и злобно се изсмя.
Рут Райтер каза:
— Истински позор. При мен, в ателието, седи Вилхелми и от ден на ден се оправя, свинята му със свиня, макар че лекарите са изгубили всяка надежда за живота му. А пък този снажен момък взе, че се затри.
Сетне помощникът на криминалния комисар изведе жените от стаята. Комисарят седна до писалището и състави полицейския доклад. Помощникът се завърна.
— Няма ли да бъде най-добре да повикаме една кола и да закараме мъртвеца във вилата на родителите му? — запита той.
После се наведе. Банкнотите бяха попадали от кушетката пак на пода. Вдигна ги и ги пъхна в джоба на Фабиан.
— Впрочем, уведомени ли са вече родителите? — запита Фабиан.
— За съжаление не можем да влезем във връзка с тях — отговори помощникът. — Съдебният съветник Лабуде се намира на някаква малка обиколка, прислугата не знае подробности. А майката е в Лугано. Телеграфирано й е.
— Добре тогава — рече Фабиан. — Да го откараме у дома му!
Помощникът телефонира в най-близката противопожарна служба. Сетне тримата зачакаха мълчаливо да дойде колата. Санитари поставиха трупа на Лабуде върху носилка и я свалиха по стълбата. Пред къщата се бяха струпали любопитни съседи. Вкараха носилката в колата, Фабиан седна до проснатия си приятел. Криминалните чиновници се сбогуваха. Той им подаде ръка. Един санитар вдигна подвижната стълбичка и хлопна вратата. Фабиан и Лабуде потеглиха за последен път заедно през Берлин.
Прозорецът беше спуснат, в рамката му се появи катедралата. Сетне картината се смени. Фабиан видя стражницата, построена от Шинкел, университета, държавната библиотека. Колко ли време бе изтекло, откак бяха минали заедно тук с автобуса?
Същата вечер там, край Бранденбургския музей, те бяха взели револверите на двама противници. Сега Лабуде лежеше в носилката и дори не знаеше, че минава през Бранденбургската врата. Два здраво пристегнати колана придържаха трупа му. Главата му бавно се отмести встрани.
— Размишляваш ли? — тихо запита Фабиан, оправи главата на Лабуде върху възглавницата и не отмести вече ръката си оттам. „Мъртвец със зъбобол“ — беше казала Селоу.
Когато болничната линейка спря пред вилата в Груневалд, прислугата стоеше на вратата. Икономката ридаеше, прислужникът тръгна, изпълнен с достойнство, пред санитарите, прислужничките ги последваха; бавните им крачки съответствуваха на тържествения момент. Отнесоха Лабуде в стаята му и го положиха на кушетката. Прислужникът отвори широко прозореца.
— Утре рано ще дойде жената, за да го измие и облече — каза икономката и сега се разплакаха и прислужничките.
Фабиан даде пари на санитарите. Те отдадоха чест по войнишки и си отидоха.
— Господин съдебният съветник все още не се е върнал — каза прислужникът. — Нямам понятие къде се намира. Но той ще прочете във вестниците.
— Има ли вече съобщение във вестниците? — запита Фабиан.
— Да — отговори прислужникът. — Уважаемата госпожа е уведомена. Тя ще пристигне в Берлин навярно утре по обед, ако състоянието й позволи да пътува. В този момент бързият влак се намира на Белинзона.
— Легнете си да спите — рече Фабиан. — Аз ще прекарам нощта тук.
Приближи един стол до кушетката. Останалите напуснаха стаята. Остана сам.
Значи, майката на Лабуде се намираше сега в Белинзона? Фабиан седна до своя приятел и си помисли: „Какво страшно наказание за една лоша майка!“
Двадесета глава
Салфетката поддържаше лицето на Лабуде само привидно. То се изменяше. Скулите му изпъкнаха, сякаш плътта му се беше превърнала в гъста течност, която малко по малко се попиваше във вътрешността на тялото. Очите му бяха дълбоко хлътнали в почернелите орбити. Ноздрите му се свиваха и като че искаха да се затворят съвсем.
Фабиан се приведе напред и помисли: „Защо се променяш? Да не би с това да искаш да направиш по- лека раздялата ни? Бих искал да можеше да говориш; много неща щях да те питам тогава, драги приятелю. Добре ли ти е сега? Сега, след като умря, доволен ли си, че си мъртъв? Или пък съжаляваш за стореното? Иска ли ти се да върнеш невъзвратимото? На времето си въобразявах, че ако застана до трупа на някой човек, когото обичам, никога не ще мога да проумея, че той е мъртъв. Пък и как ли да разбереш, че някой не съществува, когато той лежи пред очите ти с вратовръзка и с яка, и със същия костюм, в който е бил жив преди малко? Тъй си мислех. Как да повярваш, че само защото е забравил да диша, някой се е превърнал в купчина месо, която след три дни небрежно ще заровят? Тъй мислех. Нима, ако стане това — казвах си аз, — няма да викнеш високо: «На помощ! Той се задушава!»
Трябва да ти кажа, Щефан, не разбирам вече опасенията си, че бих могъл да се усъмня в смъртта и в нейната сила. Мъртъв си ти, драги приятелю, и лежиш тук като някаква зле фиксирана фотография на самия себе си, която бързо жълтее. Ще хвърлят фотографията ти в пещ, наречена крематориум, и никой няма да вика за помощ, ще мълча и аз.“
Фабиан пристъпи към писалището и взе една цигара от жълтата дървена кутийка, която от години се намираше все на същото място. На стената бе окачена медна гравюра, портрет на Лесинг.
— Вие сте виновен за станалото — каза Фабиан на човека със старомодната перука и посочи към Лабуде.
Ала Готхолд Ефраим Лесинг се преструваше, че не вижда и не чува укора, който му отправяха сто и петдесет години след неговата смърт. Гледаше право пред себе си — сериозно и непоколебимо. Широкото му, селяшко лице не се изкриви в гримаса.
— Но да оставим тия неща — рече Фабиан, обърна гръб на портрета и седна пак до приятеля си.
— Ето, виждаш ли — заговори той на Лабуде, — това се казва човек на място! — и посочи с палец портрета зад себе си. — Той е хапел и се е борил, и е удрял с писалката около себе си тъй, сякаш пачето перо е било сабя. Него го е бивало да води борба, тебе — не. Той не е живял заради себе си, за него не е съществувало нищо лично, нищо не е искал за себе си. А когато в края на краищата все пак се сетил за собственото си „аз“ и пожелал от съдбата жена и дете, всичко се сгромолясало отгоре му и го затрупало. И тъй е било редно. Който иска да се постави на разположение на другите, трябва да остане чужд на самия себе си. Трябва да бъде като лекар, чиято чакалня ден и нощ е препълнена с хора, и на един от тия хора никога не идва редът и никога не се оплаква от нещо: самият той, лекарят. Щеше ли да можеш ти да живееш така?
Фабиан погали коляното на приятеля си и поклати глава.
— Желая ти щастие, защото си мъртъв. Ти бе добър човек, почтен момък, беше мой приятел; но не бе онова, което най-вече искаше да бъдеш. Характерът ти съществуваше само в твоите представи и когато тия представи се сринаха, остана само един пистолет и онова, което лежи сега на кушетката. Виждаш ли, скоро ще почне гигантска борба, най-напред за маслото върху хляба, а после за плюшената кушетка; едни ще искат да я задържат за себе си, други ще искат да я завладеят, и също като титаните ще си нанасят страшни плесници, и в края на краищата ще направят на парчета кушетката, та никой да не може да разполага с нея. И сред водачите на всяка от тия две страни ще има панаирджийски кресльовци, които ще измислят величави лозунги, и ще се опиват от собствения си рев. Между тях ще има може би дори двама- трима истински мъже. Но кажат ли два пъти подред истината, ще ги обесят. И излъжат ли два пъти подред, ще ги обесят. А теб нямаше дори да обесят, теб щяха да те убият с присмех. Ти не бе реформатор, не бе и революционер. Но не вземай това толкова присърце.
Лабуде лежеше и сякаш го слушаше. Но в същност само изглеждаше тъй. Фабиан се почувствува
