Фабиан (Историята на един моралист)

Ръководителят на манежа изплющя с камшика и дребното бяло конче потегли отново.

Щом слезе от седлото, жената се настани уж случайно на съседната маса, малко косо спрямо Фабиан, така че телесните й достойнства да не му убягнат.

Погледът му се спря върху нейната фигура и болката отново се пробуди като след упойка. Къде беше Корнелия? Дали обятията, в които лежеше сега, й бяха противни? Дали не изпитваше удоволствие в някое чуждо легло, докато той седеше тук? Скочи. Столът се прекатури. Жената от съседната маса отново го погледна право в лицето, очите й се разшириха, устата й се закръгли и се отвори леко, езикът й навлажни горната устна.

— Ще дойдете ли? — запита без да ще той.

Тя дойде. Не говориха много, отидоха в „театъра“. Това беше жалка дъсчена барака. „Гастрол на изтъкнати певци от «Рейнско злато». Пушенето е позволено. На вечерните представления децата нямат право на място“ — пишеше отвън.

Бараката бе полупразна. Зрителите седяха с шапки на глави, пушеха цигари и трогнати до сълзи гледаха в тъмнината ненадминато глупавата и лъжлива романтика, която им представяха срещу тридесет пфенига. Те проявяваха към долнокачествената магия на декора повече съчувствие, отколкото към собствената си зла съдба.

Фабиан обгърна с ръка раменете на непознатата жена. Тя се притисна към него и задиша тежко, така че той да я чуе. Пиесата беше много тъжна. Един весел студент — тая роля играеше лично директорът Блаземан, посивял мъж, надхвърлил петдесетте — се прибираше всяка сутрин у дома си пиян. Причина за това бе проклетото шампанско. Той пееше студентски песни, поръчваше си херинги с оцет, бе смъмрен надлежно от портиерката, а след това подари на една стара и болна от подагра придворна певица последния си талер, за да се откаже от пеенето.

Ала съдбата не спеше — тя крачеше с бързи стъпки напред. Старата придворна певица се оказа не друга — пък и коя ли друга можеше да се окаже — а майката на петдесетгодишния студент! Дванадесет дълги години той не бе я виждал, получаваше всеки месец от нея пари и смяташе, че майка му продължава, както на времето, да бъде придворна оперна певица. Естествено, той не я позна. Но майчините очи са по- зорки, тя веднага разбра: това е той и никой друг. Конфликтите в драмата обаче се позабавиха. Заплете се една любовна история. Студентът обичаше и беше обичан; последното вършеше госпожица Мартин, онази чудно красива шивачка, която живееше отсреща, въртеше, шевната машина и пееше като чучулига. Пеещата чучулига Елен Мартин тежеше поне сто кила. Тя изскочи иззад кулисите тъй грациозно, че подът на сцената се огъна под нея, и почна да пее куплети заедно с директора Блаземан. Началото на дуета, пожънал най-голям успех, гласеше:

Щастие мое, ах, щастие златно,
грееш в живота ми ти благодатно…

Младата двойка, която общо трябва да имаше стотина лазарника, се въртеше тромаво нагоре-надолу из двора, който минаваше тук за сцена; сетне той й обеща брак, ала тя се натъжи, защото разбра, че имал вземане-даване с разни стари придворни певици. После изпяха следващите куплети.

Хората изръкопляскаха. Жената, която Фабиан бе обгърнал с ръка, се поизвърна леко.

— Ах, колко е хубаво! — каза тя.

Навярно имаше пред вид пиесата.

В залата отново се възцари тържествена тишина. Старата, прегърбена и болна от подагра придворна певица, която даваше възможност на сина си да следва медицина и да се числи към някаква аристократична студентска корпорация, се заклатушка иззад кулисите, добра се с мъки и усилия до двора, вдигна показалец, пианистът се подчини и ето че се разнесе началото на една трогателна майчина песен.

— Да тръгваме — рече Фабиан.

— Вече? — запита изненадана тя, но го последва.

— Тук живея — заяви тя пред една голяма къща на „Мюлерщрасе“.

Отключи вратата. Той рече:

— Ще се кача и аз.

Тя се възпротиви, но думите й не прозвучаха убедително. Той я тикна в коридора.

— Но какво ще кажат хазаите? Ох, колко сте необуздан! Само че съвсем тихо, нали?

На вратата пишеше: Хетцер.

— Защо в стаята ти има две легла? — запита той.

— Шт, може да ни чуят — прошепна тя. — Хазаите нямат къде да си приберат мебелите.

Фабиан се съблече.

— Не се превземай толкова — рече той.

Тя, изглежда, смяташе кокетството за неизбежно и се преструваше на презряла девица. Изгаси осветлението и едва тогава се съблече.

— Аз съм продавачка в един магазин за ръкавици — разказваше му малко по-късно тя. А след още половин час запита: — Искаш ли да останеш до утре сутринта?

Той кимна утвърдително.

Тя му разказа куп маловажни неща, запита го къде живее, наричаше го „миличък“. Той разгледа мебелировката. Освен леглата, в стаята заемаха своите места и една страстно извита плюшена кушетка, умивалник с мраморна плоча, отвратителна цветна репродукция, на която някаква млада, пухкава жена седеше по нощница върху кожа от бяла мечка и си играеше с розово бебе, и един гардероб с огледало на вратата, в което човек не можеше да се огледа както трябва.

„Къде си Корнелия?“ — мислеше с болка той.

Жената коленичи до него, разгледа с разширени очи равнодушното му лице и го целуна.

След като тя, уморена до смърт, заспа, Фабиан продължаваше да лежи буден, сам в чуждата стая, взираше се напрегнато в тъмнината и мислеше:

„Корнелия, какво сторихме?“

Осемнадесета глава

Телешки дроб, но без жили. Той й казва мнението си. Един търговски пътник изгубва търпение.

— Излъгах те — каза на следната утрин жената. — Аз изобщо не ходя на работа. И жилището е мое. И ние с тебе сме съвсем сами. Ела в кухнята.

Наля кафе, намаза филийки с масло, потупа го нежно по бузата, развърза престилката си и седна до него край кухненската маса.

— Услажда ли ти се? — запита го тя, при все че той не ядеше. — Блед си ми, миличък. Но в това няма нищо чудно. Хайде, хапни си сега хубавичко.

Сложи глава на рамото му и издаде напред устни като гимназистка.

— Ти се боеше, че може да ти открадна кушетката, така ли? — запита Фабиан. — А защо в спалнята ти има две легла?

— Омъжена съм — каза тя. — Мъжът ми е търговски представител на една трикотажна фирма. В момента е в Ренания. След това ще ходи във Вюртемберг. Ще пътува най-малко още десет дни. Искаш ли да останеш дотогава?

Той почна да пие кафето си и не отговори.

— Но аз се нуждая от някого — заяви буйно тя, сякаш й бяха възразили. — Него го няма никога тук. Стой тия десет дни при мене. Настани се удобно. Аз готвя добре. Имам и пари. Какво искаш да ядем днес за обед?

Тя почна да шета и от време на време поглеждаше страхливо към него.