— Обичаш ли телешки дроб с пържени картофи? Защо не отговаряш нищо?
— Имате ли телефон? — запита той.
Тя му каза, че може да се обади от месарницата на Рариш и го запита дали иска да донесе четвърт кило пресен телешки дроб без жили. После му даде пари, отвори предпазливо вратата на антрето и тъй като по стълбите нямаше никой, пусна го да излезе.
— Четвърт кило пресен телешки дроб, но без жили — каза той в месарницата.
После, докато му приготвяха поръчката, потърси по телефона Захариас. Телефонът беше омазнен.
— Не — заяви Захариас, — нищо не ми е хрумнало още. Но не губя надежда, смешно би било, ако се отчаем, нали, драги. Знаете ли какво, наминете утре пак насам. Понякога тия работи стават бързо. В най- лошия случай ще си побъбрим малко. Съгласен ли сте? Довиждане.
Фабиан взе телешкия дроб. Хартията бе окървавена. Плати и тръгна обратно, като носеше внимателно пакета. Съседката лъскаше дръжката на вратата и това го принуди да се изкачи до четвъртия етаж. След няколко минути слезе пак. Жената, с която беше прекарал нощта, му отвори още преди да бе позвънил и го притегли бързо вътре.
— Слава богу! — прошепна тя. — Мислех си вече, че оная клюкарка ще ни пипне. Седни в дневната, мили. Искаш ли да прегледаш вестника? В това време аз ще разтребя.
Той остави на масата парите, които му беше върнал месарят, седна в дневната и зачете вестника. Чу, че жената пееше. След известно време тя му донесе цигари и вишновка и погледна над рамото му.
— В един часа ще ядем — каза тя. — Дано да се чувствуваш удобно.
После пак изчезна оттатък и продължи да пее. Той зачете полицейското съобщение за размириците по „Райникендорферщрасе“. Старшията, когото бяха намушкали с нож, умрял в болницата. Трима от демонстрантите били тежко ранени. Неколцина други били арестувани. Редакцията пишеше за безотговорните елементи, които непрестанно се опитвали да подбуждат към бунт безработните, както и за важната задача на полицейските органи. Бюджетът на полицията не бивало да се намалява, при все че известни среди постоянно се опитвали да внушават това. Вестникът пишеше, че събития като вчерашните очевидно показвали колко необходимо било да се мисли и да се действува профилактично.
Фабиан огледа малката стая. Навсякъде по мебелите, където имаше възможност за това, се виждаха сложни завъртулки. На красивия шкаф имаше три класьора за писма. Върху масата блестеше пъстра стъклена талерка, перчеше се горделиво и съдържаше картички с изгледи. Фабиан взе най-горната картичка. На нея се виждаше Кьолнската катедрала и това го накара да си спомни за своя плакат за цигари.
„Мила Муки — прочете той, — добре ли си, стигат ли ти парите? Успях да получа много хубави поръчки, утре продължавам за Дюселдорф. Поздрави и целувки. Курт.“
Остави картичката и изпи чаша вишновка.
На обед, за да не развали настроението на Муки, изяде всичко, което му беше сипала. Тя се зарадва тъй, сякаш някое куче беше изблизало до дъно копанката си. След това имаше кафе.
— Нищичко ли няма да ми разкажеш за себе си, мили? — запита го тя.
— Не — каза той и отиде в дневната.
Жената тутакси го последва. Фабиан бе застанал до прозореца.
— Ела на кушетката — каза тя. — Може да те видят отвън. И не се сърди.
Той седна на кушетката. Тя донесе кафето и седна до Фабиан.
Към три часа той си тръгна.
— Ще дойдеш ли пак? — Беше застанала пред него, оправяше роклята и чорапите си и го гледаше умолително. — Закълни се, че ще дойдеш.
— Навярно ще дойда — каза той. — Не мога да обещая.
— Ще те чакам за вечеря — заяви жената, сетне отвори входната врата.
— Бързо! — прошепна му тя. — Въздухът е чист!
Фабиан се спусна надолу по стълбата. „Въздухът е чист!“ — помисли си той и изпита отвращение от къщата, която напускаше. Отиде с трамвай до големия звездовиден площад, прекоси парка „Тиргартен“ до Бранденбургската врата, поскита безцелно из него; рододендрите цъфтяха. Озова се в „Алеята на победите“. Династията на Хохенцолерните и скулпторът Бегас изглеждаха несъкрушими.
Стигнал до кафене „Шотенхамл“, Фабиан направи кръгом. Какво толкова имаше да говорят? Късно беше вече за разговори. Продължи по-нататък, излезе на улица „Потсдам“, спря нерешително на Потсдамския площад, тръгна нагоре по улица „Белвю“ и се озова отново пред кафенето. И този път вече влезе. Корнелия седеше там, сякаш го чакаше от години, и леко му махна с ръка.
Фабиан седна. Корнелия хвана ръката му.
— Не вярвах, че ще дойдеш — каза му плахо тя.
Той мълчеше и гледаше встрани от нея.
— Не постъпих добре, нали? — прошепна Корнелия и сведе глава.
В кафето й капнаха сълзи. Тя тикна чашата настрана и избърса очите си.
Фабиан отмести поглед от масата. Стените между двете стълби, които водеха с барокови завъртулки към горния етаж, бяха населени с множество пъстри папагали и колибри. Птиците бяха от стъкло. Бяха накацали върху стъклени лиани и клони и чакаха вечерта и нейните лампи, за да заблести, чупливата джунгла, сред която се намираха.
Корнелия прошепна:
— Защо не ме поглеждаш?
Сетне притисна носната кърпичка до устата си. Риданието й звучеше тъй, сякаш нейде далече хлипа отчаяно дете. Заведението беше празно. Посетителите седяха отвън, под големи червени чадъри. Наблизо имаше само един келнер.
Фабиан се вгледа в лицето на Корнелия. Очите й трепкаха от вълнение.
— Кажи най-сетне една дума — проговори пресипнало тя.
Устата му бе пресъхнала. Гърлото му се беше свило. С усилие успя да преглътне.
— Кажи една дума — повтори съвсем тихо тя и сключи ръце върху покривката на масата, между никеловите прибори. — Какво ще стане от мен? — прошепна тя, сякаш говореше на себе си и той вече не беше при нея. — Какво ли ще стане от мен?
— Една нещастна жена, на която й върви отлично — каза той прекалено високо. — Нима това те изненадва? Нима не си дошла тъкмо с тая цел в Берлин? Тук се прави размяна. Който иска да получи, трябва да даде — каквото има.
Почака малко, но Корнелия мълчеше. Тя извади пудриерата от чантата си, но я остави неразтворена. Той отново се бе овладял. Чувството му, което лесно се поддаваше на умора, се уталожи и отстъпи пред напора да постави нещата в ред. Почна да гледа на станалото като на непоносимо разхвърляна стая и се залови да разтребва — хладнокръвно и с дребнава педантичност.
— Ти дойде тук с намерения, които се осъществиха по-бързо, отколкото можеше да се очаква. Намери един влиятелен човек, който те финансира. Той не само те финансира, а ти създава и възможности да напреднеш в работата. Не се съмнявам, че ще имаш успех. А и той ще си получи обратно парите, които, тъй да се каже, е вложил в теб. По този начин и самата ти ще спечелиш пари, така че един ден ще можеш да кажеш: „Уважаеми господине, сега сме квит.“
Фабиан се смая. Уплаши се от самия себе си и помисли: „Оставаше само да произнеса и препинателните знаци“.
Корнелия го гледаше тъй, сякаш го виждаше за пръв път. После разтвори пудриерата, взря се в малкото, кръгло огледалце и прокара по разплаканото си, детински учудено лице бялото пухче. Кимна му, че може да продължи.
— Какво ще стане после — каза той, — какво ще стане, след като няма да имаш вече нужда от Макарт, не може да се каже отсега, пък и не подлежи на разискване. Ти ще работиш, а когато една жена работи, почти не й остава време за друго. Успехът ще бъде все по-голям, амбицията ще расте; колкото по-високо се качва човек, толкова по-голяма е и опасността от падане. Навярно той не ще бъде единственият. Винаги се намира по някой мъж, който препречва пътя на жената и с когото тя трябва да легне, ако иска да го прескочи. Ще свикнеш с това, ти вече се справи с вчерашния прецедент.
„Аз вече плаках, а той продължава да сипе удари върху мен“ — помисли си смаяна тя.
