А сетне и двамата дълго лежаха будни. Всеки знаеше, че другият не спи, но мълчаха.
Шестнадесета глава
Когато на другата сутрин Корнелия тръгна за работа, Фабиан седна върху перваза на отворения прозорец. Корнелия носеше под мишница канцеларска чанта и крачеше енергично. Тя имаше работа. Печелеше пари. А той седеше на прозореца и оставяше слънчевите лъчи да го гъделичкат приятно. Слънцето грееше топло, сякаш всичко на тоя свят беше в пълен ред и нищо не го вълнуваше.
Корнелия беше вече далеч. Не биваше да я вика обратно. Ако го стореше и, надвесен през прозореца, й кажеше: „Върни се, не искам да работиш, не искам да отиваш при Макарт!“, тя би му отвърнала: „Какво ти е хрумнало? Дай ми пари или не ме задържай!“ Какво друго би могъл да стори Фабиан — той вдигна поглед към слънцето и му се изплези.
— Какво правите там? — запита госпожа Холфелд.
Беше влязла в стаята му, без Фабиан да я усети.
Фабиан каза недружелюбно:
— Ловя мухи. Тази година са особено едри и хрупкави.
— Няма ли да ходите на работа?
— Оттеглих се на почивка. От първо число на следния месец ще фигурирам в дефицитните параграфи на финансовото министерство като непредвиден преразход.
Затвори прозореца и седна на кушетката.
— Уволнили са ви? — запита тя.
Той кимна утвърдително и извади от джоба си пари.
— Ето осемдесетте марки за идния месец.
Хазайката веднага прибра парите и каза:
— Нямаше защо да бързате толкова, господин Фабиан.
— О, все пак.
Той нареди последните си банкноти и монети на масата, преброи какво му остава и каза:
— Ако вложа капитала си в банка, ще получавам лихва три марки годишно. Едва ли има смисъл.
Хазайката стана разговорлива.
— Вчера един инженер предлагаше във вестника да се понижи с двеста метра нивото на Средиземно море. Тогава щели да се разкрият големи земни площи — също както преди ледниковия период; и ако бъдели заселени, милиони хора щели да намерят там препитанието си. Освен това с помощта на малки бентове щяло да стане възможно осъществяването на пряка железопътна връзка между Берлин и Капщат!
Госпожа Холфелд още отсега бе запленена от предложението на инженера и говореше възторжено.
Фабиан удари тъй по страничната облегалка на кушетката, че над нея затанцува облаче прах.
— Ето ти на! — извика той. — Напред, към Средиземно море! Дайте да му смъкнем нивото! Ще дойдете ли и вие, госпожо Холфелд?
— На драго сърце. От сватбеното си пътешествие не съм ходила нататък. Великолепна местност. Генуа, Ница, Марсилия, Париж. Впрочем Париж не е на Средиземно море. — Тя даде друга насока на разговора: — Сигурно това е натъжило много госпожицата.
— Жалко, че тя излезе, иначе бихме могли да я попитаме.
— Очарователно момиче, и толкова благородно! Според мен прилича на румънската кралица, когато тя беше още млада.
— Отгатнахте! — Фабиан стана и съпроводи хазайката си до вратата. — По всичко изглежда, че тя е дъщеря на кралицата. Но моля, никому нито дума!
Следобед той седеше в редакцията на един голям вестник и чакаше господин Захариас да намери време да го приеме. Господин Захариас беше негов познат, който му бе казал веднъж, след като бяха поспорили за смисъла на рекламата: „Ако ви потрябвам някога, обадете ми се!“
Фабиан прелистваше разсеяно едно от списанията, които служеха за украса на читалнята, и в ума му се въртеше техният тогавашен разговор. Захариас възторжено бе застанал на становището на Херберт Уелс, че една от съществените причини за разрастването на християнската църква била умелата пропаганда. Бе защитавал бойко и твърдението на Уелс, че вече е крайно време рекламата да престане да се занимава само с повишаване на консумацията на сапун и дъвка, и най-сетне да се постави както трябва и в услуга на идеалите. Фабиан бе заявил, че е съмнително доколко човечеството би се поддало на възпитание; и че също тъй съмнително е доколко самите пропагандисти ще се покажат годни за възпитатели на народа и доколко възпитателите ще проявят пропагандаторски талант; на ум и разум можели да се научат само ограничен брой хора, но те и без това си били разумни. Захариас и той почти се бяха скарали, когато най- сетне им хрумна, че спорът им има твърде академичен характер, защото и двата възможни резултата — победата или поражението на идеалистичното просвещение — предполагаха хвърляне на твърде много пари, а никой не дава пари за идеали.
Из лабиринта от коридори деловито сновяха куриери. Металическите тръби изхвърляха с глух шум картонени гилзи. Телефонът на контрольорите непрестанно звънеше. Посетители пристигаха и си отиваха. Чиновници тичаха от стая в стая. Някакъв директор в предприятието слизаше надолу по стълбището заедно с цял щаб верноподани сътрудници.
— Господин Захариас моли да заповядате.
Прислужникът го съпроводи до вратата. Захариас отривисто подаде ръка на Фабиан. Едно от най-ярките качества на този млад човек беше да върши извънредно живо и енергично всичко, за което се заловеше. Въодушевлението бе негов вечен спътник. Независимо дали си миеше зъбите, или разискваше нещо, дали даваше пари, или пък правеше предложения на своя началник, той винаги влагаше всичките си сили и цялото си усърдие. Всеки, който попаднеше около него, се заразяваше от тая пълна липса на чувство за хумор. И тогава един най-незначителен разговор за връзването на вратовръзките изведнъж можеше да се превърне в най-вълнуващата тема на съвременността. Когато обсъждаха делови въпроси със Захариас, началниците му забелязваха колко неимоверно важни са в същност професията им, издателството им, службата им. Нищо не бе в състояние да спре кариерата на този човек. Невероятно беше лично той да допринася нещо съществено. На предприятието служеше като катализатор, на хората около себе си — като стимул. Беше станал абсолютно необходим и още сега, на двадесет и осем години, получаваше две хиляди и петстотин марки месечна заплата. Фабиан му разказа каквото имаше да му казва.
— Няма никакви свободни места — отвърна Захариас, — ас такова удоволствие бих ви услужил. Освен това убеден съм, че ние двамата бихме се погаждали чудесно. Какво да правим? — Той притисна ръце в слепоочията си като някой оракул малко преди да го озари прозрението. — Какво ще кажете за следното: да ви взема като свой личен сътрудник, комуто ще плащам от собствения си джоб? Бих могъл да използувам много добре един способен човек като вас. От мен тук всекидневно очакват десетки хрумвания. А нима аз съм автомат? Какво мога да сторя, като другите имат малко хрумвания? Но ако продължава така, мозъкът ми скоро ще хване мазоли. Напоследък си взех едно мъничко симпатично автомобилче — „Щайер“, шест цилиндъра, със специална каросерия. Всеки ден можем да излизаме с него за няколко часа сред природата и да измътваме по нещо. Обичам да шофирам, това успокоява нервите. Бих могъл да ви отделя триста марки. А щом се освободи някое място тук, веднага ще го вземем. Е?
Но още преди Фабиан да успее да отговори, събеседникът му продължи:
— Не, не става. Ще кажат: Захариас си е наел бял негър. Нямам вяра на никого от тия типове. Всичките дебнат с брадва зад вратата, за да ме праснат по тиквата. Какво да правим? Нищо ли не ви хрумва?
Фабиан каза:
— Бих могъл да застана на Потсдамския площад и да си окача пред шкембето табела, на която да пише например следното: „В момента този млад човек не върши нищо, но опитайте само и ще се убедите, че върши всичко.“ Бих могъл впрочем да нарисувам този текст и на един голям балон.
