Четиримата агенти в предната част на пътническия салон на хеликоптера проверяваха оръжията си и слагаха резервни пълнители в джобовете си.
Цивилните дрехи бяха униформата за тази мисия. Намерението им беше да влязат, да убият жената, да заловят Грант и да изчезнат, преди да са се появили местните ченгета. Намесеха ли се и те, щеше да се наложи да ги излъжат, а измамата включваше риск от допускане на грешки или разобличаване, особено когато нямаха представа колко знае Грант и какво може да каже, ако полицаите настоят да разговарят с него. Освен това обясненията щяха отнемат твърде много време. Двата хеликоптера имаха фалшиви регистрационни номера, за да заблудят очевидците. Щом хората от агенцията не носеха униформи, по-късно свидетелите нямаше да имат какво да кажат на полицията.
Всеки член на щурмовия отряд, включително Рой, бе защитен с бронежилетка под дрехите и имаше карта на Агенцията за борба с наркотиците, която можеше бързо да покаже, за да омилостиви местните власти при необходимост. Ако обаче им провървеше, щяха да излетят три минути, след като се приземяха заедно със задържания Спенсър Грант, трупа на жената и без никой от агентите да пострада.
Свършено беше с жената. Тя още дишаше и имаше пулс, но всъщност беше мъртва.
Картината на монитора на преносимия компютър на коленете на Рой показа, че мишената драстично намалява скоростта. После роувърът изпревари друго превозно средство, вероятно пикап, минавайки по отбивката от шосето. Пикапът също увеличи скоростта и изведнъж, изглежда, започна надпревара.
Рой се намръщи, присви очи и се вторачи в екрана.
Пилотът съобщи, че до срещата с мишената остават пет минути.
Сийдър Сити.
Уличното движение беше твърде оживено, за да улесни бягството им и твърде рехаво, за да им позволи да се слеят с другите превозни средства и да объркат „Земен страж“. Освен това бяха възпрепятствани от улици без широки отклонения като магистралите. И от светофарите. А онзи тъп шофьор на пикап натискаше ли, натискаше клаксона.
Ели зави надясно на кръстовището, като трескаво се оглеждаше. От двете страни на улицата имаше ресторанти за бързо хранене. Бензиностанции. Магазини за хранителни продукти. Тя нямаше представа какво търси. Само знаеше, че ще го разпознае, когато го види — място или ситуация, от което да се възползват.
Ели се бе надявала, че ще има време да проучи територията и да намери начин да скрие роувъра в горичка от вечнозелени дървета с гъст балдахин от клони и листа, голям, закрит паркинг, някъде, където да се изплъзнат от очите в небето и да оставят роувъра, без да ги забележат. После или щяха да купят, или да откраднат друго превозно средство и отново да се слеят с останалите коли на магистралата.
Тя предполагаше, че ще гори в ада, ако убие нещастника в пикапа отзад, но удоволствието може би си заслужаваше цената. Той натискаше клаксона, сякаш беше объркан и ядосан орангутан, решил да удря проклетото нещо, докато престане да свири.
Освен това шофьорът на доджа се опитваше да ги изпревари на всяка пролука, която се отвореше в насрещното движение, но Ели рязко завърташе волана, за да блокира пътя му. Вратата му беше издраскана и смачкана от удара на роувъра и мъжът вероятно бе решил, че няма какво да губи, като притисне роувъра до тротоара и накара Ели да спре.
Тя не му позволяваше да го направи. Но времето бързо изтичаше. Справянето с орангутана щеше да отнеме ценни минути.
— Кажи ми, че не е онова, което мисля — извика Спенсър.
— Сега пък какво има? — попита Ели, сетне видя, че той сочи с пръст през предното стъкло към небето. На югозапад. Два големи хеликоптера. Един зад друг и малко вляво. И двата черни. Лъскавите корпуси и прозорците блестяха, сякаш бяха покрити с лед, и утринното слънце искреше по въртящите се перки. Приличаха на огромни насекоми от апокалиптичен научнофантастичен филм от петдесетте години, предупреждаващ за опасността от ядрена радиация. Бяха на по-малко от три километра.
Ели видя търговски център с формата на буквата „U“. Пързаляйки се по тънкия лед на инстинкта, тя даде газ, съзря пролука в движението и подкара по късия служебен път към големия паркинг.
Кучето се бе задъхало от вълнение и звуците, които издаваше, приличаха на смях.
Спенсър пак трябваше да вика, защото пикапът ги следваше по петите и шофьорът продължаваше да надува клаксона.
— Какво ще правим?
— Трябва да намерим друга кола.
— Тук, на откритото?
— Нямаме друг избор.
— Ще ни видят.
— Ще измисля нещо, за да отвлечем вниманието им.
— Какво?
— Мисля.
— Точно от това се страхувах.
Ели натисна леко спирачки, зави надясно и вместо да се приближи към търговския център от източната страна, подкара по асфалтирания паркинг.
Пикапът ги последва.
Двата хеликоптера бяха на не повече от километър и половина. Бяха променили курса си, за да летят след рейнджроувъра и се снишаваха.
В средата на търговския център имаше супермаркет. Интериорът отвъд остъклените врати беше ярко осветен от неонови лампи. От двете му страни имаше малки магазини за дрехи, книги, плочи и здравословни храни.
Беше рано и повечето магазини току-що бяха отворили. Само супермаркетът работеше отдавна и отпред бяха паркирани двайсет-трийсет коли.
— Дай ми пистолета — каза Ели. — Сложи го на коленете ми.
Спенсър й даде пистолета „ЗИГ“, после взе узито.
В южна посока не се виждаше нищо, с което биха могли да отвлекат вниманието на преследвачите си. Ели направи обратен завой и се отправи на север, към средата на супермаркета.
Тази маневра изненада тъпака, който рязко удари спирачки и едва не се преобърна в стремежа си да кара след нея. Когато най-сетне овладя волана, той престана да натиска клаксона.
Кучето още дишаше учестено и сякаш се хилеше.
Ели продължи да кара успоредно на улицата, по която бяха дошли, когато съзря търговския център встрани от магазинчетата.
— Искаш ли да вземеш нещо със себе си? — попита тя.
— Само чантата си.
— Няма да ти трябва. Вече взех парите оттам.
— Какво?
— Петдесетте хиляди, скрити в двойното дъно.
— Намерила си парите ми?
— Да.
— И си ги взела?
— Парите са в брезентовата чанта зад седалката ми. При преносимия ми компютър и другите неща.
— Намерила си парите ми? — недоверчиво повтори Спенсър.
— После ще говорим за това.
— Бъди сигурна.
Дръвникът с доджа отново ги преследваше и натискаше клаксона, но вече не можеше да се добере близо до тях.
Хеликоптерите бяха на по-малко от осемстотин метра на югозапад и само на трийсет метра над земята.
— Виждаш ли чантата, за която говоря? — попита Ели.
Спенсър се обърна.
