цветни репродукции на изкуството на Акблом и реакцията му към произведенията беше зашеметяваща. Макар че картините на Акблом бяха хубави, дори облагородяващи, ентусиазмът на Рой не бе предизвикан само от тях. Той бе поразен от вътрешната борба на художника, пресъздадена в творбите му, и я отъждестви със своята.
Стивън Акблом изобразяваше два сюжета и рисуваше два вида картини.
Макар и само на трийсет и няколко години, Акблом беше достатъчно обсебен, за да сътвори огромно количество произведения. Половината бяха изключително красиви натюрморти. Плодове, зеленчуци, камъни, цветя, конци, игли, копчета, инструменти, чинии, стари бутилки, капачки — семпли и възвишени предмети, изобразени толкова детайлно и реалистично, че сякаш бяха триизмерни. Всъщност всяка вещ придобиваше свръхреалистичност, изглеждаше по-реална от автентичната и придобиваше странна красота. Акблом никога не прибягваше до натрапващата се красота на сантименталността или на стихийния романтизъм. Въображението му винаги беше убедително, вълнуващо и понякога поразително.
Сюжетите в останалите картини бяха хора — индивидуални или групови портрети с трима до седмина човека. По-често Акблом изобразяваше лица, отколкото цели фигури, но телата неизменно бяха голи. Понякога мъжете, жените и децата бяха неземно красиви на повърхността, макар че хубостта им винаги беше помрачена от едва доловимо, но ужасяващо душевно напрежение, сякаш всеки момент от крехката им плът щеше да изскочи някакъв чудовищен дух. Напрежението изкривяваше тук-там чертите, но не драстично, а само достатъчно, за да им отнеме съвършената красота. Друг път художникът изобразяваше грозни, дори гротескни хора, в които също имаше страховито напрежение, макар че ефектът подсилваше някои черти, за да се съобрази с идеала за красота. Уродливите им изражения бяха още по-смразяващи, защото в някои аспекти се долавяше едва забележим нюанс на милостивост. В резултат на конфликта между вътрешните и външните реалности хората и в двата вида портрети бяха изключително изразителни, макар че израженията им бяха по-загадъчни и обсебващи от лицата на живите модели.
Когато видяха портретите, медиите бързо стигнаха до най-очевидното тълкуване. Те твърдяха, че художникът — самият той красив мъж — рисува собствените си душевни демони, които викат за помощ и предупреждават за истинската му същност.
Макар да беше едва шестнайсетгодишен, Рой Майро разбираше, че картините на Акблом не разказват за самия художник, а за света, така както го схваща той. Акблом не трябваше да вика за помощ, нито да предупреждава някого, защото не се възприемаше като демонична фигура. Изкуството му говореше, че никое човешко същество не може да постигне съвършената красота дори на най-обикновения предмет в неодушевения свят.
Великите творби на Акблом помогнаха на малкия Рой да разбере защо предпочита да бъде сам с художествените произведения на човешките същества и нещастен в компанията на хора. Никое произведение на изкуството не беше безупречно, защото го бе създало несъвършено човешко същество. Въпреки това изкуството беше въплъщение на най-хубавото в човечеството. Следователно произведенията на изкуството бяха по-близо до съвършенството от онези, които ги създаваха.
Нямаше нищо лошо в предпочитанието към неодушевеното пред одушевеното.
Това бе първият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.
Но Рой искаше да научи още за него и установи, че художникът е изключително затворен и рядко разговаря с репортери — нещо, което не го изненада. Рой успя да намери две интервюта. В едното Акблом емоционално и състрадателно разказваше за опасното състояние на човешкото положение. Един от цитатите изпъкваше в текста:
Любовта е най-човешкото от всички чувства, защото е объркана. И от всички неща, които усещаме с ума и с тялото си, силната болка е най-чистото, защото прогонва от съзнанието всичко останало и ни помага да се съсредоточим до съвършенство.
Акблом се бе признал за виновен в убийството на съпругата си и на четирийсет други жени, предпочитайки да избегне продължителен процес, който явно няма да спечели. Художникът бе възмутил и ядосал съдията, говорейки за четирийсет и двете си жертви:
Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели.
Рой започна да разбира какво е правил Акблом в помещенията под хамбара. Изтезавайки жертвите си, художникът се опитваше да се съсредоточи, за да постигне мига на съвършенство, когато те мимолетно ще блеснат — макар и още живи — с красота, равна на онази на неодушевените предмети.
Чистотата и красотата бяха едно и също нещо. Чисти линии, чисти форми, чиста светлина, чист цвят, чист звук, чисти чувства, чисти мисли, чиста вяра и чисти идеали. Но човешките същества можеха да постигнат чистота във всяка мисъл или действие много рядко и само в екстремни обстоятелства и поради тази причина човешкото положение беше жалко.
Това беше вторият урок, който Рой научи от Стивън Акблом.
С течение на годините съжалението, което изпитваше към човечеството се засили и стана по-зряло. Един ден, наскоро след двайсетия си рожден ден, досущ пъпка на изведнъж разцъфнала роза, съжалението му се превърна в състрадание. Той смяташе, че второто чувство е по-чисто от първото. Съжалението често включваше едва доловим елемент на отвращение към обекта или чувство на превъзходство. Но състраданието беше неопетнена и кристално чиста съпричастност към останалите хора и съвършено разбиране на страданията им.
Ръководен от състрадание, действайки винаги, когато му се отдадеше възможност да направи света по- добър и убеден в чистотата на мотивите си, Рой стана по-духовно извисен от Стивън Акблом и намери призванието си в живота.
И сега, след повече от дванайсет години, докато седеше в хеликоптера, който го носеше към Юта, Рой се усмихна на снимката на художника сред рояците от сенки.
Беше странно, че всичко в живота бе свързано с друго и забравен миг или лице от миналото можеше изведнъж отново да стане важно.
Художникът не беше такава централна фигура в живота му, че Рой да го нарече свой духовен наставник или дори вдъхновение. Рой не мислеше, че Акблом е луд — както го бяха представили медиите, а само заблуден. Най-доброто решение за човешкото положение беше не да се дари чиста красота на всяка несъвършена душа чрез възвисяващия ефект на силната болка. Това беше патетично преходна победа. По- доброто решение беше да се идентифицират най-нуждаещите се от избавление и после, с достойнство, състрадание и безмилостна бързина, да бъдат освободени от несъвършеното им човешко положение.
Но въпреки това, в критичен момент, художникът несъзнателно бе научил едно объркано момче на някои жизненоважни истини. И макар че Стивън Акблом беше заблудена и трагична фигура, Рой му беше длъжник.
По ирония на съдбата и като интригуващ пример за космическо правосъдие, Рой щеше да бъде онзи, който щеше да отърве света от объркания и неблагодарен син, който бе предал Акблом. Стремежът на художника към човешко съвършенство беше заблуден, но според Рой — добронамерен. Опасният им свят щеше да се приближи още един сантиметър до идеалното състояние, ако Майкъл (сега Спенсър) бъдеше премахнат от лицето му. И чистата справедливост изискваше Спенсър да бъде ликвидиран, едва след като бъде подложен на продължителна и силна болка, при това по начин, който подходящо да изрази почит към проницателния му баща.
Рой махна слушалките и чу, че пилотът съобщава нещо по радиоуредбата.
— Според контролния център в Лас Вегас, съдейки по скоростта на мишената в момента, след около шестнайсет минути ще се срещнем.
Небе като синьо стъкло.
Двайсет и седем километра до Сийдър Сити.
Започнаха да срещат повече коли. Ели натискаше клаксона, за да накара бавнодвижещите се превозни средства да се дръпнат от пътя й. Когато шофьорите проявяваха упоритост, тя предприемаше смразяващи кръвта рискове, за да ги изпревари.
