Тъмните реки на сърцето

До витрината, с гръб към тях, стояха две жени, явно продавачки, които гледаха раздвижването на паркинга.

Ели тръгна към тях.

Спенсър я последва и изведнъж се притесни, че тя възнамерява да ги вземе за заложници. Тази идея не му се нравеше. Съвсем не. Хората от агенцията, както Ели ги бе описала и както той ги бе видял в акция, нямаше да се поколебаят да пръснат черепа на всеки заложник, дори да беше жена или дете, за да се доберат до мишената си, особено в по-късната фаза на операцията, когато свидетелите щяха да бъдат най-объркани, а журналистите още нямаше да са пристигнали.

Спенсър не искаше да опетни ръцете си с кръвта на невинни хора.

Разбира се, не можеха да чакат в магазина за картички, докато главорезите на агенцията си отидат. Когато не ги намереха в супермаркета, агентите щяха да започнат да претърсват съседните магазини.

Шансът им беше да избягат през предната врата на магазина за картички, докато вниманието на щурмовия екип бе насочено към супермаркета, и да откраднат кола. Но този шанс не беше голям. Всъщност беше крехък като хартия, като самата надежда. Но това беше единственият изход, затова Спенсър се вкопчи в тази възможност.

Магазинът се изпълни с бръмченето на хеликоптера, който сякаш се приземяваше досами задната врата. Стана по-шумно, отколкото в лунапарк с влакчета на ужасите. Знаменцата трептяха, украшенията по стените дрънчаха, а колекцията от рамки за портрети тракаше по стъклената лавица, на която бе наредена. Дори стените сякаш думкаха като барабани.

Търговският център явно бе построен от евтини и лошокачествени материали, защото вибрациите отекваха навсякъде.

Ели, Спенсър и Роки се намираха почти в предната част на магазина, на петнайсет крачки от жените до витрината, когато причината за ужасяващия шум стана очевидна. Вторият хеликоптер се приземи на паркинга пред магазина.

Ели го видя и спря.

Роки се уплаши не толкова от какофонията, колкото от развяващия се плакат на Бетховен — кинозвездата Сейнт Бърнард, а не композиторът на симфонии — и потърси убежище в краката на Ели.

Двете жени до витрината още не съзнаваха, че имат компания. Стояха една до друга, бъбреха развълнувано и макар че гласовете им се извисяваха над шума на хеликоптерите, Спенсър не разбираше думите им.

Той застана до Ели и уплашено се вторачи в хеликоптера. Страничната плъзгаща се врата се отвори и отвътре изскочиха въоръжени мъже. Първият носеше картечен пистолет, по-голям от узито на Спенсър, а вторият — автоматична пушка. Третият мъкнеше два гранатомета, несъмнено заредени с нервнопаралитичен или сълзотворен газ. Четвъртият също беше въоръжен с картечен пистолет, а петият имаше само пистолет.

Петият беше и последен и се различаваше от останалите четирима. Беше по-нисък и възпълен, държеше пистолета с дулото насочено към земята и не бягаше с такава атлетична грациозност като колегите си.

Никой от петимата не се приближи до магазина за картички. Те хукнаха към предната част на супермаркета и бързо се скриха от поглед.

Бръмченето на хеликоптера постепенно заглъхваше. Перките още се въртяха, макар и все по-бавно. Щурмовият екип се надяваше бързо да влезе и излезе.

— Госпожи — каза Ели.

Жените не я чуха от шума на хеликоптера и заради въодушевения си разговор.

— По дяволите, госпожи! — повиши тон Ели.

Те се стреснаха, издадоха възклицания на изненада и се обърнаха. Очите им се отвориха широко.

Ели не насочи към тях деветмилиметровия „ЗИГ“, но направи така, че да го видят.

— Дръпнете се от витрината. Елате тук!

Жените се поколебаха, спогледаха се, после се вторачиха в пистолета.

— Не искам да ви наранявам. — Гласът на Ели прозвуча непогрешимо искрено. — Но ще направя каквото трябва, ако веднага не дойдете тук!

Двете жени се отдалечиха от витрината. Едната се движеше по-бавно от другата и крадешком поглеждаше към вратата.

— Дори не си го помисляй — каза й Ели. — Ще стрелям в гърба ти, Господ да ми е на помощ, и ако не умреш, до края на живота си ще бъдеш в инвалидна количка. Да, така е по-добре. Ела тук.

Спенсър отстъпи встрани, а Ели поведе уплашените жени по пътеката. Стигнаха до средата на магазина и тя ги накара да легнат по лице на пода и да сложат ръце на стената.

— Ако през следващите петнайсет минути някоя от вас вдигне глава, ще ви застрелям и двете — добави Ели.

Спенсър не беше сигурен дали този път тя е толкова искрена, колкото когато им каза, че не иска да ги нарани. Но му се стори, че е откровена. Ако той беше на мястото на жените, нямаше да вдигне глава чак до Великден.

— Пилотът още е в хеликоптера — обърна се към него Ели.

Спенсър направи няколко крачки към предната врата и видя още един човек в пилотската кабина.

— Двама са. Сигурен съм.

— Нима не участват в нападението? — учуди се тя.

— Те са пилоти, а не стрелци.

Ели се приближи до изхода и погледна на север, към предната част на супермаркета.

— Трябва да го направим. Нямаме време за размисъл. Трябва да го направим.

Спенсър дори не трябваше да я пита за какво говори. Благодарение на инстинкта си, тя бе оцеляла през последните четиринайсет месеца. Той си спомни по-голямата част от наученото в армията — стратегията и взимането на решения в крачка. Не можеха да се върнат по обратния път. Не можеха и да останат в магазина за картички, защото рано или късно агентите щяха да го претърсят. Вече не можеха да се надяват да откраднат кола, защото екипажът на хеликоптера щеше да ги забележи. Имаха само една възможност за избор. Един-единствен ужасен, отчаян избор, който изискваше смелост, дързост, късмет или огромно количество безмозъчно самочувствие. Но и двамата бяха готови за това.

— Вземи чантата и картечния пистолет — каза Спенсър, грабна от ръцете й деветмилиметровия „ЗИГ“, пъхна го в колана си и се наведе към Роки.

Кучето не знаеше дали да размаха опашка или да се страхува, дали се забавляваха или здравата бяха загазили. Явно беше на ръба на емоционално претоварване. В това състояние Роки обикновено или започваше да трепери и се парализираше, или изпадаше в безумен ужас.

Ели отвори вратата.

Спенсър погледна двете жени на пода и видя, че изпълняват указанията, които им бяха дадени.

— Сега — каза Ели и прекрачи прага.

Спенсър излезе на пешеходната алея и погледна към супермаркета. С изключение на един, всички стрелци бяха влезли вътре. Главорезът с картечния пистолет не гледаше към тях.

Помощник-пилотът бе навел глава.

Убеден, че Роки тежи не трийсет и пет, а триста и петдесет килограма, Спенсър хукна към хеликоптера. Трябваше да измине само трийсет крачки, но имаше чувството, че това е най-дългото разстояние във вселената, каприз на физиката, причудлива научна аномалия, странна деформация в материята на сътворението. Най-сетне стигна до хеликоптера, бутна вътре кучето и се качи.

Ели тичаше по петите му. Скочи в хеликоптера, пусна брезентовата чанта и насочи картечния пистолет.

Освен ако някой не се криеше под седалките, пътническият салон беше безлюден. За всеки случай Ели мина по пътеката, оглеждайки редиците вляво и вдясно.

Спенсър се приближи до вратата на пилотската кабина, отвори я и опря дулото на пистолета в лицето на помощник-пилота, който се надигаше, за да стане от мястото си.

— Излитай — каза Спенсър.

Двамата пилоти изглеждаха по-изненадани от жените в магазина за картички.