и да говори.
— Не, Роки! Долу!
Спенсър дръпна кучето за нашийника и започна да се бори с него, докато Роки най-сетне се подчини.
Художникът седеше на пода. Беше вдигнал крака, за да се предпази. Ръцете му бяха кръстосани пред лицето и от пръстите му течеше кръв.
Ели бе грабнала картечния пистолет. Спенсър го взе от ръцете й и видя, че лявото й ухо кърви.
— Пак те е улучил.
— Това е от рикошета. Само драскотина — каза тя и този път открито можеше да погледне кучето в очите.
Спенсър погледна нищожеството, което се наричаше негов баща.
Убиецът бе махнал ръце от лицето си. Беше вбесяващо спокоен.
— Разположили са хора из цялото имение. Тук в сградата няма никой, но щом излезеш навън, няма да стигнеш далеч. Не можеш да се измъкнеш, Мики.
— Не са чули изстрелите — каза Ели. — Навремето никой горе не е чул писъците от това място. Все още имаме шанс.
Убиецът на жени поклати глава.
— Не и ако не вземете мен и изумителния господин Майро.
— Той е мъртъв.
— Няма значение. Той е по-полезен мъртъв. Никога не знаеш какво може да направи човек като него, затова щях да бъда нервен, ако трябваше да го изнасям жив оттук. Ще го крепим помежду ни, момчето ми. Те ще видят, че е ранен, но няма да знаят какво всъщност е състоянието му. Може би го ценят достатъчно високо, за да не стрелят.
— Не искам помощта ти — каза Спенсър.
— Разбира се, че не я искаш, но се нуждаеш от нея. Те няма да са преместили шевролета ти. Инструкциите им са да стоят на разстояние и да наблюдават, докато получат заповед от Рой. Затова ще го сложим в пикапа и те няма да разберат какво става.
Стивън Акблом едва се изправи.
Спенсър отстъпи назад от него, както би направил от нещо, което се е появило в начертана с тебешир пентаграма в отговор на призивите на спиритист. Роки също отстъпи, като ръмжеше.
Ели стоеше на прага. Беше се облегнала на дръжката на вратата. Намираше се встрани и сравнително в безопасност.
Спенсър държеше картечния пистолет. Баща му нямаше оръжие и не можеше да борави с изхапаните от кучето си ръце. Но въпреки това Спенсър се страхуваше от него, също като в онази юлска нощ и след нея.
— Нуждаем ли се от него? — обърна се той към Ели.
— Не, по дяволите.
— Сигурна ли си, че онова, което направи с компютъра, ще стане?
— Абсолютно.
— Какво ще стане с теб, ако те оставя на тях? — попита Спенсър баща си.
Художникът огледа с интерес изхапаните си ръце, изучавайки раните така, сякаш не бе загрижен за пораженията, а разглеждаше цвете или друг красив предмет, който виждаше за пръв път.
— Какво ще стане с мен ли, Мики? Имаш предвид, когато се върна в затвора? Ами, чета по малко, за да минава по-бързо времето. Още рисувам. Знаеше ли това? Мисля да нарисувам портрет на твоята малка кучка, която стои там, на прага. Ще си я представя как изглежда без дрехи и така, както
— Ти каза, че те са по-лоши от теб.
— Ами, знам какъв съм.
— Какво означава това?
— На тях им липсва самосъзнание.
— Нали са те пуснали.
— Временно. За консултация.
— Ще те пуснат пак, нали?
— Да се надяваме, че няма да е след още шестнайсет години. — Стивън се усмихна, сякаш кървящите му ръце не бяха нахапани от куче, а срязани на ръбове хартия. — Но, да, ние живеем в епоха, която ражда ново племе фашисти и се надявам, че от време на време моят опит ще им бъде полезен.
— Мислиш никога вече да не се връщаш там. Смяташ тази нощ да избягаш, нали?
— Те са твърде много, Мики. Едри мъже с големи пистолети. Грамадни черни лимузини крайслер. Хеликоптери, когато им потрябват. Не, не, вероятно ще се наложи да остана в затвора, докато дойде време за друга консултация.
— Лъжеш, копеле, убиец на майки.
— О, не се опитвай да ме плашиш. Спомням си какво стана в тази стая преди шестнайсет години. Тогава ти се уплаши, Мики. И сега се страхуваш. Жесток белег имаш, момчето ми. Колко време ти трябваше да оздравееш, за да можеш отново да ядеш твърда храна?
— Видях те как биеш майка ми до басейна. Повали я на земята.
— Ако ще се почувстваш по-добре, давай, изповядай се.
— Бях слязъл в кухнята да си взема курабии и чух виковете й.
— Е, взе ли си курабии?
— Когато мама бе паднала, ти я риташе в главата.
— Не бъди досаден, Мики. Ти никога не си бил синът, който бих искал да имам, но преди не беше толкова досаден.
Стивън Акблом беше невъзмутимо спокоен и хладнокръвен. Излъчваше страховита сила, но в очите му не се четеше безумие. Все едно казваше молитва. Можеше да мине за проповедник. Твърдеше, че не е луд, а зъл.
Спенсър се запита дали да вярва на очите и ушите си.
— Мики, знаеш, че си ми длъжник. Без мен ти нямаше да съществуваш. Каквото и да мислиш за мен, аз съм ти баща.
— Да, без теб нямаше да съществувам. И тогава всичко щеше да бъде наред. Но без майка ми може би щях да бъда точно като теб. Длъжник съм на нея. Само на нея. Тя ме избави.
— Мики, Мики, не можеш да ме накараш да се почувствам виновен. Искаш да направя тъжна физиономия, така ли? Добре, ще го сторя. Но майка ти не представляваше нищо за мен. Нищо, освен удобно прикритие за известно време. Но тя беше твърде любопитна. И когато се наложи да я доведа тук, тя беше като всички останали, макар и не толкова вълнуваща.
— Все едно. Това е за нея — каза Спенсър и стреля.
Не беше необходимо да се тревожи за рикошета. Всеки куршум попадна в целта и мъртвият се строполи в локва от най-тъмната кръв, която Спенсър бе виждал.
Роки подскочи от изненада от изстрелите, сетне наклони глава на една страна и се загледа в Стивън Акблом. Подуши го, сякаш миризмата беше съвсем различна от всяка друга, която бе долавял дотогава. Спенсър се вторачи в мъртвия си баща и изведнъж осъзна, че кучето го гледа с любопитство. Роки се приближи до Ели.
Когато най-после отиде при нея, Спенсър се страхуваше да я погледне в очите.
