Тъмните реки на сърцето

цена за тази си християнска добродетел.

— И така, върнах се в катакомбите. Спомнях си образно кръвта на баща ми. И още усещах докосването до жената. Твърдите зърна на гърдите й…

— Не постъпвай така със себе си.

— Никога не лъжи кучето — каза Спенсър, но този път в гласа му не прозвуча закачливост, а горчивина и гняв, които го уплашиха.

В сърцето му се насъбра ярост — по-черна от вратата пред него. Той вече не можеше да се отърси от гнева, както бе сторил в онази юлска нощ и да забрави докосването до голата жена. Гневът му не беше насочен към нещо определено или към някого и затова постепенно се бе засилвал в подсъзнанието му в продължение на шестнайсет години. Той не беше сигурен дали да насочи гнева към баща си или към себе си. Липсваше му мишена и Спенсър бе отричал съществуването на този гняв и го бе потискал. Но сега гневът се избистряше и го разяждаше като киселина.

— Още усещах осезателно допира до зърната й — продължи той. Гласът му трепереше както от страх, така и от гняв. — Върнах се тук. Отворих тази врата. Влязох в черната стая… И следващото, което си спомням, беше, че излязох оттам и вратата се затвори след мен…

Връщам се в катакомбите. Празнотата в главата ми е черна като стаята зад мен. Не съм сигурен къде съм бил току-що, нито какво се е случило. Минавам покрай жените в стените. Жени. Момичета. Майки. Сестри. Безмълвните им писъци. Къде е Господ? Интересува ли се от всичко това? Защо ги е изоставил? Защо изостави мен? По гипсовите им лица пробягва уголемена сянка на паяк, който се катери по шнура на лампата. Докато минавам покрай новата ниша, определена за жената в черната стая, от дупката в пръстта излиза баща ми. Целият облян в кръв. Залита и хрипти в агония, но е адски бърз. Проблясък на стомана в сенките. Нож. Той понякога рисува ножове и ги изобразява така, че блестят като свещени реликви. Той замахва. Остра болка пронизва лицето ми. Изпускам револвера. Вдигам ръце към лицето си. Част от страната ми виси до брадичката. Докосвам оголените си зъби. Той отново замахва. Не улучва. Пада. Няма сили да стане. Отстъпвам назад и притискам на мястото й откъснатата част от бузата ми. Кръвта струи между пръстите ми и се стича по гърлото ми. Държа се за лицето и бягам. Той няма сили да стане от пода, но вика: „Уби ли я? Уби ли я, малкото ми момче? Хареса ли ти? Уби ли я?“

Спенсър още не можеше да погледне Ели в очите. Може би никога вече нямаше да го стори. Гледаше я само с периферното си зрение и знаеше, че тя тихо плаче. За него.

Той не можеше да плаче за себе си. Спенсър не беше в състояние да се освободи и напълно да се пречисти от болката, защото не знаеше дали заслужава нечии сълзи.

В момента изпитваше само гняв, който обаче още не беше насочен.

— Полицаите намериха жената мъртва — каза той.

— Баща ти я е убил. — Гласът на Ели трепереше. — Трябва да е бил той. Полицаите казаха, че е той. Ти беше момчето герой.

Спенсър погледна черната врата и поклати глава.

— Но кога я е убил, Ели? Кога? Той изпусна скалпела, когато двамата паднахме на земята. Сетне аз побягнах и той хукна след мен.

— Но там е имало и други скалпели и остри инструменти. Сам го каза. Грабнал е някой от тях и е убил жената. Станало е само за няколко секунди. Негодникът е знаел, че няма да отидеш далеч и ще те настигне. И е бил толкова развълнуван след борбата с теб, че не е можел да чака. Треперел е от вълнение. Затова е трябвало да я убие тогава — бързо и брутално.

— После, когато лежеше на пода, след като разряза лицето ми, и аз бягах, той викаше след мен. Питаше дали съм я убил и дали ми е харесало.

— О, той е знаел, че тя е мъртва, преди да се върнеш, за да я освободиш. Може да е бил луд, а може би не, но със сигурност е бил самото превъплъщение на злото. Не разбираш ли? Не е могъл да те направи като себе си, нито да те убие, затова е решил да съсипе живота ти, ако може, и да посее в съзнанието ти семето на съмнението. Ти си бил момче, заслепен от паника и ужас и объркан. Той е знаел какво изпитваш. Разбирал е и го е използвал срещу теб само заради извратеното удоволствие, на което се е наслаждавал.

През повечето от половината си живот Спенсър бе опитвал да се убеди в сценария, който Ели току-що описа. Но празнотата в паметта му оставаше. Продължителната амнезия изглеждаше… твърдеше, че истината е различна от онова, което Спенсър отчаяно искаше да се е случило.

— Тръгвай — с дрезгав глас каза той. — Бягай към пикапа. Качи се и отиди в Денвър. Не трябваше да те водя тук. Не мога да искам от теб да дойдеш по-нататък с мен.

— Вече съм тук и никъде няма да отида.

— Говоря сериозно. Тръгвай.

— Няма да стане.

— Върви. Вземи кучето.

— Не.

Роки скимтеше и трепереше. Беше се свил до една от колоните от червено-черни тухли. Измъчваше го силно вълнение.

— Вземи го. Кучето те харесва.

— Никъде няма да отида — през сълзи каза Ели. — Решението е мое, по дяволите, и ти не можеш да ми го отнемеш.

Спенсър се обърна към нея, сграбчи реверите на коженото й яке и я вдигна във въздуха, отчаяно опитвайки се да я накара да разбере. В гнева, страха и самопрезрението си той, в края на краищата, успя да я погледне в очите.

— За Бога, след всичко, което видя и чу, не разбираш ли за какво става Дума? Оставих част от себе си в онази стая. В кланицата, където той е клал жертвите си, остана нещо, без което не мога да живея. Какво е то? Нещо по-лошо от катакомбите и от всичко друго. Трябва да е по-лошо, защото си спомних останалото. Ако се върна в онази стая и си спомня какво съм правил с жената, вече никога няма да го забравя. И този спомен е… като огън. Изгаря ме. Остатъкът, който не е изтлял… това вече няма да бъда аз, Ели. Не и след като разбера какво съм сторил на онази жена. И тогава с какъв човек ще останеш сама?

Тя вдигна ръка към лицето му и проследи линията на белега, макар че Спенсър опита да се дръпне.

— Дори да бях сляпа и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

— Моля те, Ели, недей.

— Оставам с теб. Няма да отида никъде.

— Моля те, Ели.

— Не.

Спенсър не можеше да насочи гнева си към нея и я пусна. Имаше чувството, че отново е четиринайсетгодишен. Нямаше сили. Страхуваше се. Беше объркан.

Тя сложи ръка на дръжката на вратата.

— Чакай. — Той извади деветмилиметровия „ЗИГ“ от колана на сините си джинси, дръпна предпазителя, зареди и й го подаде. — И двете оръжия трябва да са в теб. И не се приближавай до мен, като влезем там вътре.

— Спенсър, каквото и да си спомняш и колкото и да е ужасно, това няма да те направи като баща ти.

— Откъде знаеш? Шестнайсет години безуспешно се опитвах да го изровя от паметта си и ако сега си спомня…

Ели освободи предпазителя на пистолета.

— Ели…

— Не искам да гръмне неволно.

— Баща ми се бореше с мен на пода. Гъделичкаше ме и ми правеше смешни физиономии, когато бях малък. Играеше на топка с мен. А когато пожелах да рисувам, той търпеливо ме учеше. Но преди и след