Тъмните реки на сърцето

гърдите и разтворените й крака. О, да, ти знаеше. Искаше го. Знаеше какво искаш, какво ти е нужно и какъв си. И в това няма нищо лошо, Мики, момчето ми. С теб и с мен всичко е наред. Така сме родени. И такива трябва да бъдем.“

После заставаме до масата. Не съм сигурен как се озовахме там. Жената лежи пред мен. Баща ми ме притиска към масата. Стиснал е дясната ми китка, бута ръката ми към гърдите й и я плъзга по голото й тяло. Тя е в полусъзнание. Отваря очи. Вторачвам се в тях, умолявайки я да разбере, а баща ми движи насила ръката ми навсякъде и не спира да говори. Казва ми, че мога да направя с жената всичко. В това нямало нищо лошо. Бил съм роден такъв. Тя била тук само за да правя каквото искам с нея.

Съвземам се от вцепенението и започвам ожесточено да се съпротивлявам. Но борбата ми е твърде кратка и не достатъчно ожесточена. Той ме хваща за гърлото и започва да ме души. В устата си усещам вкус на кръв. Отново губя сили. Баща ми знае кога да намали натиска — точно преди да припадна, защото не иска да губя съзнание. Той има други планове. Отпускам се безпомощно и се разплаквам. Сълзите ми капят върху кожата на окованата жена.

Той пуска дясната ми ръка. Едва събирам сили да я отместя от жената. Едната ръка на баща ми рови в сребристите инструменти. Той взима скалпел, форцепс, игли и бръсначи. Сграбчва ръката ми, пъхва скалпела между пръстите ми и ги стиска. Жената вижда ръцете ни и блестящата стомана и ни моли да не я нараняваме.

„Знам какъв си — продължава баща ми. — Знам какъв си, сладкото ми момченце. Бъди какъвто си и се отпусни. Мислиш ли, че сега тя е красива? Мислиш, че тя е най-красивото нещо, което си виждал, нали? О, само почакай да й покажем как да бъде още по-красива. Нека татко да ти покаже какъв си, от какво се нуждаеш и какво харесваш. Нека да ти покажа колко е забавно да бъдеш такъв, какъвто си. Слушай, Мики, през твоето и моето сърце тече една и съща тъмна река. И тази дълбока, тъмна река е буйна, бърза и силна. Остави се течението й да те носи. Бъди с мен и вдигни високо скалпела. Виждаш ли как блести? Покажи й го. Виж как го гледа. Не може да откъсне очи от него. Скалпелът в твоята и моята ръка. Почувствай силата, която имаме над нея, над всички слабаци и глупаци, които нищо не разбират. Бъди с мен. Вдигни високо скалпела и…“

Лявата ми ръка е свободна. Вместо да я протегна назад, за да го ударя или да се опитам да го сръгам с лакът, което няма да успея да сторя, аз се вкопчвам в неръждаемата стомана. Завладява ме непоносим ужас и отчаяние. Отблъсквам се от масата, като я ритвам с двата си крака. Блъскам с гръб негодника и той загубва равновесие. Баща ми се спъва, но още държи ръката ми със скалпела и се опитва да ме хване за гърлото. Но сетне пада по гръб, а аз — върху него. Скалпелът издрънчава някъде в мрака. Тежестта на тялото ми изкарва въздуха от белите му дробове. Аз съм свободен. Свободен. Започвам да пълзя по черния под. Стигам до вратата. Дясната ръка ме боли. Няма надежда да помогна на жената. Но мога да доведа помощ. Полицията. Или някой друг. Тя все още може да бъде спасена. Минавам през вратата. Изправям се. Залитам. Размахвам ръце, за да запазя равновесие. Излизам от катакомбите. Тичам покрай застиналите бели жени. Опитвам се да извикам. Гърлото ми кърви. Пресъхнало е. Гласът ми е шепот. Пък и в ранчото няма кой да ме чуе. Тук сме само аз, той и голата жена. Но аз бягам и шепна, макар че няма кой да ме чуе.

Изражението на лицето на Ели прониза сърцето на Спенсър.

— Не трябваше да те водя тук и да те карам да преживяваш всичко това — каза той.

Лицето й изглеждаше сивкаво на светлината на снежнобелите крушки.

— Не, трябваше да го направиш. Дори да съм имала съмнения, сега те се разсеяха напълно. Ти не можеш да живееш вечно… така.

— Но точно това трябваше да сторя. Да продължавам да живея по този начин. И не знам защо си помислих, че мога да започна нов живот. Нямам право да те карам да носиш това бреме заедно с мен.

— Можеш да имаш нов живот… стига да си спомниш всичко това. И мисля, че знам какво се губи в паметта ти.

Спенсър не можеше да я погледне в очите.

Роки гледаше унило. Главата му беше наведена, а ушите — клепнали. Целият трепереше.

Спенсър погледна черната врата. Онова, което намереше отвъд, щеше да реши въпроса дали той има бъдеще с Ели или не.

— Не се опитах да побягна към къщата — продължи той, връщайки се към онази далечна нощ. — Баща ми щеше да ме хване, преди да съм стигнал дотам и да съм се обадил по телефона. Качих се във вестибюла, минах през шкафа и отидох в галерията. Когато бях на стълбите, водещи към ателието му, го чух, че върви в мрака след мен. Знаех, че в чекмеджето на бюрото си държи револвер. Видях го веднъж, когато той ме изпрати да донеса нещо. Влязох в ателието и хукнах към бюрото в ъгъла. Прескочих го и отворих чекмеджето. Револверът беше там. Не знаех как да го използвам. Дясната ми ръка пулсираше. Едва държах проклетото нещо, дори с две ръце. Баща ми влезе в ателието и тръгна към мен, затова насочих револвера и натиснах спусъка. Откатът ме блъсна назад и аз седнах на пода.

— И го застреля, така ли?

— Още не. Докато стрелях, сигурно съм отместил дулото от мишената и куршумът рикошира в тавана. Но не изпуснах револвера и баща ми спря. Поне вече не вървеше към мен. Но беше адски спокоен. Сякаш не се беше случило нищо. Добрият ми татко. Е, беше леко обезпокоен заради мен, но ми каза, че всичко ще бъде наред и отново започна да ме омайва със сладки приказки. Беше толкова искрен. Толкова хипнотичен. И толкова сигурен, че всичко ще бъде наред, ако само му дам време.

— Но той не е знаел, че преди шест години си го видял да бие майка ти и да я пренася в хамбара. Може да е предполагал, че ще свържеш смъртта й и с тайните помещения там долу, когато излезеш от състоянието на паника. Но е мислел, че дотогава ще има много време да те спечели на своя страна.

Спенсър се вторачи в черната врата.

— Да, може би е мислел така. Не знам. Каза ми, че да бъда като него, означавало да познавам смисъла на живота, истинската му същност без граници и правила. Щял съм да харесам онова, което щял да ми покаже. Вече започвало да ми харесва, когато съм бил там долу, в черната стая. Страхувал съм се да му се наслаждавам, но съм щял да науча, че няма нищо лошо в това да се забавлявам по този начин.

— Но на теб не ти е харесало. Ти си бил отвратен.

— Той настояваше, че ми е харесало. Гените му течали в мен. Минавали като река през сърцето ми. Нашата обща река на съдбата. Тъмната река на сърцата ни. Баща ми се приближи до мен и аз отново стрелях. Той политна назад. Струята кръв беше ужасна. Бях сигурен, че съм го убил. Не бях виждал толкова много кръв, затова помислих, че е мъртъв. Той падна по лице на пода и повече не помръдна. Избягах от ателието и се върнах тук…

Черната врата чакаше.

Известно време Ели не каза нищо. Не беше в състояние да говори. После рече:

— И в онази стая, при жената… Това са миговете, които не можеш да си спомниш.

Вратата. Спенсър трябваше да взриви стаята отвъд. Да я запечата. Не трябваше да допуска черната врата да бъде отново отваряна.

— Върнах се тук — с усилие продължи той. — Носех револвера в лявата си ръка, защото дясната ме болеше там, където той бе стискал пръстите ми. Ръката ми пулсираше. Но странното беше, че… не усещах само болка.

Спенсър погледна ръката си. Стори му се малка и младежка, досущ ръката на четиринайсетгодишно момче.

— Още усещах… гладката кожа на жената. Закръглените й гърди. Еластичността им. Пълнотата им. Плоския стомах. Меките косъмчета между краката й… Топлината й. Усещането беше реално като болката.

— Ти си бил само едно малко момче — каза Ели. — За пръв път си виждал и докосвал гола жена. Господи, Спенсър, при такива свръхемоционални, ужасни и объркващи обстоятелства, в такъв първичен момент, докосването до жената ти е оказало цялостно въздействие. Баща ти е знаел това. Той е бил хитър негодник. Опитал се е да използва душевния ти смут, за да те манипулира. Но това не означава нищо.

Ели го разбираше и му прощаваше. Но в този грешен свят онези, които прощаваха, плащаха жестока