Караваната излезе от паркинга и пое по улицата, отдалечавайки се от ресторанта.
— Къде отиваме? — попита Уила.
— Първо ще напуснем Калифорния — отговори Мей Лий. — Ще отидем в Лас Вегас. По магистралата дотам се движат много каравани. Нашата ще бъде само една от тях. Там ще ви оставя. Ще продължите с друг. Известно време снимката на баща ви ще бъде във всички новини и докато те разказват лъжите си за него, вие ще бъдете на безопасно и спокойно място. Ще промените външността си и ще научите какво може да направите, за да помагате на други като вас. Ще имате нови имена. Нови прически. Господин Деското, може да си пуснете брада и да се упражнявате със специалист, за да се отървете от карибския акцент, колкото и да е приятен за ухото. О, ще има много промени и ще бъде по-забавно, отколкото предполагате. И смислен труд. Светът не е свършил, Ондин и Уила. Само минава през края на тъмен облак. Трябва да направим някои неща, за да бъдем сигурни, че облакът няма да ни засенчи напълно. Но аз ви обещавам, че това няма да стане. А сега, желаете ли чай, кафе, вино, бира или може би безалкохолни напитки?
… Гол до кръста и бос, треперейки по-силно от всякога в горещата юлска нощ, аз стоя в стаята със синя лампа, до зеления стол и тъмночервената маса, пред отворената врата. Твърдо съм решен да се откажа от това странно приключение и да хукна в лятната нощ, където може пак да бъда малко момче и където истината, която не знам, че знам, завинаги ще остане неизвестна.
Но между две примигвания, сякаш пренесен от силата на вълшебно заклинание, аз съм излязъл от синята стая и се озовавам в мазето на бившия хамбар, който се намира до сегашния. Старият хамбар беше разрушен, а земята — изравнена и засята с трева, но мазетата бяха оставени непокътнати и свързани с по- дълбокото помещение на новия хамбар.
Отново съм притеглен напред против волята си. Или поне така мисля. Но макар да треперя от страх пред тъмната сила, която ме изкушава, аз всъщност съм привлечен от вътрешна потребност и от желание да знам истината. Потискал съм го от нощта, когато майка ми почина.
Аз съм във виещия се коридор, широк два метра. От сводестия таван виси електрически кабел, на който през трийсет сантиметра са закачени нисковолтови крушки, досущ коледна украса. Стените са от груби червено-черни тухли, набързо скрепени с хоросан. На места има бяла, гладка мазилка.
Спирам и се заслушвам в оглушително биещото ми сърце и в невидимите стаи горе. Очаквам да чуя глас, който да ме повика и върне в безопасния свят навън. Но отникъде не се чува звук, освен биенето на сърцето ми, и макар да не искам да слушам нещата, които ми казва, аз чувствам, че то знае всички отговори. Дълбоко в сърцето си аз знам, че истината за любимата ми майка се намира там, напред, а зад гърба ми е един свят, който вече никога няма да бъде същият за мен. Светът се е променил завинаги и е станал по-лош, когато излязох от него.
Подът е каменен и студен. Под краката ми сякаш има лед. Наклонът е стръмен, но пространството е достатъчно широко, за да буташ ръчна количка нагоре и надолу, без да се уморяваш или да я изпускаш.
Бос и уплашен, аз вървя по леденостудения под. Завивам зад ъгъла и се озовавам в помещение, дълго девет и широко четири метра. Тук подът е равен, а таванът — нисък. Снежнобелите, нисковолтови, коледни крушки продължават да осигуряват единствената светлина. Тук може би са държали плодове в дните, преди ранчото да бъде електрифицирано, защото помещението е дълбоко под земята, където лете е хладно, а зиме — сравнително топло. Сигурно е имало картофи, ябълки и зеленчуци, макар че лавиците отдавна ги няма.
Каквато и да е била някога, сега стаята е съвсем различна и аз се вцепенявам и не съм в състояние да помръдна. На едната от двете по-дълги стени и на част от другата има живи картини от човешки фигури в естествен ръст, изваяни в бялата мазилка и релефни, сякаш се опитват да излязат от стената. Възрастни жени, но също и десет-дванайсетгодишни момичета. Двайсет, трийсет, дори може би четирийсет. Всичките голи. Някои в отделни ниши, други в групи по две-три, лице до лице, тук-там с преплетени ръце. Той подигравателно е наредил няколко така, че да се държат за ръце за утеха в ужаса си. Непоносимо е да гледаш израженията им. Те пищят, умоляват, агонизират и страдат, изпитвайки неописуем страх и невъобразима болка. Без изключение, телата им са изтезавани. Често ръцете им са вдигнати, за да се отбраняват, умолително протегнати или скръстени на гърдите или на гениталиите. Една от жените наднича през разперените си пръсти, които е притиснала до лицето си. Просещи милост и молещи се на Бога, те биха представлявали непоносим ужас, ако бяха само онова, което изглеждаха на пръв поглед — скулптури, сътворени от извратено, болно съзнание. Но безизразните им бели погледи ме парализират и вцепеняват. Лицето на Медуза е било толкова ужасно, че е превръщало в камък онези, които го погледнат, но тези лица не са такива. Те са вкаменяващи, защото всичките са на жени, може би майки като моята, момичета, които можеше да ми бъдат сестри, ако имах този късмет, хора, обичани от някого и обичащи. Те бяха усещали слънчевата светлина и хладния дъжд по лицата си, бяха се смели, бяха мечтали за бъдещето и се бяха тревожили и надявали. Жените ме превръщат в камък, защото са човешки същества като мен и аз чувствам ужаса им и съм потресен. Измъчените им изражения са толкова мъчителни, че изпитвам болката им и сякаш умирам като тях. Усещам чувството им за изоставеност, самота и безпомощност.
Гледката е непоносима. Въпреки това нещо ме принуждава да ги гледам. Вероятно защото съм едва четиринайсетгодишен и знам, че страданията им изискват свидетел, състрадание и гняв. Жените можеше да са мои майки или сестри. И аз съм жертва като тях.
Материалът, от който са изваяни, прилича на гипс. Но гипсът е само субстанцията, с която са съхранени измъчените им изражения и умоляващи пози — жестоки скулптури, направени след смъртта им. Въпреки милостивите сенки и оскъдната бяла светлина, аз виждам места, където гипсът е оцветен от невъобразими вещества, просмукващи се отвътре — сиво, ръждивочервено и жълтеникавозелено, биологична патина, с помощта на която е възможно да се установи времето, когато са направени.
Миризмата е неописуема. Гади ми се. По-късно беше установено, че той е използвал магическа отвара от химични вещества в опит да консервира телата в гипсовите саркофази. И до голяма степен е успял, въпреки че повечето плът се е разложила. Вонята е като в гроб, дълго след като живите са погледнали за последен път мъртвеца и са спуснали капака. Но в смрадта се долавя и парлив мирис на амоняк и на цимент. Миризмата е едновременно горчива, кисела и сладникава и толкова странна, че кара сърцето ми да бие като обезумяло и смразява кръвта във вените ми, досущ вледенени потоци през януари.
В недовършената стена има ниша, вече готова за новия труп. Той е извадил тухлите и ги е наредил от едната страна на дупката. Изгребал е пръстта от вдлъбнатината в стената и я е пренесъл някъде. До нишата има двайсет и пет килограмови чували с гипс, дълго дървено корито с ръбове от стомана, две кутии с втвърдител, примесен със смола, зидарски и скулптурни инструменти, купчина дървени щипки, навита на кълбо тел и други неща, които не виждам добре.
Той е готов. Нуждае се само от жената, която ще бъде следващата в живата му картина. Но той притежава и нея, защото тя е загубила контрол над пикочния си мехур в микробуса с дъгата на вратата. Нейните ръце са оставили кървавите дири на вратата във вестибюла.
Шестнайсет години по-късно, дългата стая не беше същата като в нощта на бухалите и плъховете. Мазилката бе изкъртена и извозена някъде. Жертвите бяха извадени от нишите в стените. Между колоните от червено-черни тухли се виждаше черна пръст. Полицаите и патоанатомите, които няколко седмици се трудиха в това помещение, бяха добавили еднометрови греди между някои тухлени колони, сякаш не се бяха доверили единствено на подпорите, които Стивън Акблом бе мислил за достатъчни.
