и стари одеяла, живееха бездомни алкохолици и откачалки. Денем, когато грееше слънцето, плажът се изпълваше с посетители с тъмен загар, сърфисти и търсачи на фалшиви мечти. Тогава истинските обитатели на парка скитаха по улиците, за да претърсват боклукчийските кофи, да просят и да се тътрят по задачи, които само те разбираха. Но нощем паркът отново беше техен и зелените морави, пейките и хандбалните игрища бяха опасни като всяко друго място на света. Тогава обърканите души се осмеляваха да излязат от храстите и да се ограбват един друг. Ограбваха и непредпазливите посетители, които погрешно предполагаха, че паркът е публична собственост по всяко време на денонощието.
Паркът не беше място за жени и момичета, както всъщност и за невъоръжени мъже, но беше единственият пряк път до плажа и до стария пристан. Там, на стъпалата, щеше да ги чака човек, който щеше да ги отведе към новия им живот.
Предполагаха, че ще чакат. Но веднага щом се приближиха до тъмния кей, от сенките между пилоните излезе мъж.
Макар наоколо да нямаше лампи и плажът да се озаряваше само от светлините на големия град, разположен покрай брега, Харис позна мъжа, който излезе да ги посрещне. Това беше азиатецът с пуловера с елен, когото видя в тоалетната на киното в Уестуд.
— Фазани и дракони — каза мъжът, сякаш не беше сигурен дали Харис може да различава един азиатец от друг.
— Да, познах ви — рече Харис.
— Казаха ви да дойдете сам — предупреди го мъжът, но не ядосано.
— Искахме да се сбогуваме — каза Дариус. — Пък и… искаме да знаем как можем да се свържем с тях, след като заминат.
— Няма да можете — отговори мъжът с пуловера с елен. — Колкото и да е тежко, трябва да се примирите, че вероятно никога повече няма да ги видите.
Преди Харис да се обади по телефона пред ресторанта за пица и после, докато пътуваха към парка, те бяха обсъдили вероятността от раздяла завинаги. За миг никой не каза нищо. Всички се гледаха, опитвайки се да потиснат наближаващата агония.
Мъжът с пуловера с елена се отдалечи на няколко метра, за да не ги притеснява, но каза:
— Нямаме много време.
Макар че Харис се бе простил с къщата, банковите си сметки, работата и дори с дрехите на гърба си, тези загуби сега му се струваха несъществени. От горчивия си опит той бе научил, че правото на собственост е същината на всички човешки права, но кражбата на имуществото му съвсем не можеше да се сравнява с последиците от раздялата с хората, които обичаше. Отнемането на къщата и на спестяванията му беше тежък удар, но загубата на любимите същества беше психическа рана. Сякаш изтръгваха сърцето му. Болката беше несравнимо по-силна и неописуема.
Сбогуваха се с по-малко думи, отколкото Харис си бе представял. Но думите всъщност бяха излишни. Прегърнаха се, примирявайки се, че по всяка вероятност се разделят, докато отново се срещнат в отвъдния свят, ако такъв съществуваше. Майка им бе вярвала в това. Още като деца Харис и Дариус се откъснаха от тази вяра, но сега, в този ужасен миг, отново я приеха. Харис прегърна Бони, после Марти и накрая стигна до брат си, който със сълзи на очи се разделяше с Джесика. Той прегърна Дариус и го целуна по бузата. Отдавна не бе целувал брат си, защото от много години и двамата бяха твърде възрастни за това. Но сега Харис се зачуди на глупавите правила, съставящи разбиранията му за държане на зрял човек, защото всичко необходимо се изразяваше в една-единствена целувка.
Вълните се разбиваха в пилоните на кея под тях с рев, малко по-силен от биенето на сърцето на Харис. Най-сетне той се дръпна от Дариус. Изпитвайки желание да има повече светлина в мрака, Харис за последен път в живота си се вторачи в лицето на брат си, отчаяно опитвайки се да го запомни, защото заминаваше, без дори да вземе негова снимка.
— Трябва да тръгваме — рече азиатецът.
— Може би не всичко ще пропадне — каза Дариус.
— Да се надяваме.
— Може би светът ще се вразуми.
— Внимавайте, като се връщате през парка — рече Харис.
— В безопасност сме — увери го брат му. — Там няма по-опасен от мен. Забрави ли, че съм адвокат.
Смехът на Харис застрашително граничеше с ридание.
Вместо сбогом, той каза:
— Малкото ми братче.
Дариус кимна. За миг имаше такъв вид, сякаш не беше в състояние да каже нищо повече, но сетне рече:
— Големият ми брат.
Джесика и Бони притиснаха носни кърпи до очите си.
Момичетата и Марти се сбогуваха.
Мъжът с пуловера с елен поведе едното семейство Деското на юг, по плажа, а другите Деското останаха да стоят на пристана и да ги гледат. Брегът беше блед като пътека в сън. Фосфоресциращата пяна на вълните чезнеше в пясъка с шепот, досущ настойчиви гласове, произнасящи неразбираеми предупреждения от сенките на кошмар.
Харис се обърна три пъти, но после вече нямаше сили да го стори.
Продължиха да вървят на юг, дори след като стигнаха края на парка. Минаха покрай няколко ресторанта, които бяха затворени, сетне покрай хотел и няколко осветени къщи на плажа, където хората още живееха, без да съзнават надвисналия мрак.
След два километра, а може би три, стигнаха до друг ресторант. Прозорците светеха, но бяха твърде високо над плажа и Харис не видя дали около масите има посетители. Азиатецът ги поведе покрай ресторанта. Тръгнаха по паркинга и влязоха в зелено-бяла каравана, пред която останалите превозни средства приличаха на джуджета.
— Защо брат ми не ни докара дотук? — попита Харис.
— Не е хубаво да знае регистрационния номер на тази каравана. За негово добро е — отговори придружителят им.
Влязоха в кухнята на караваната и непознатият отстъпи встрани и им направи знак да отидат по- навътре.
До масата в трапезарията стоеше азиатка на около петдесет и пет години и ги чакаше. Беше облечена в черен костюм с панталон и червена китайска блуза. Лицето й беше необичайно благовидно, а усмивката — сърдечна.
— Много съм доволна, че успяхте да дойдете — каза тя, сякаш ги бе поканила на вечеря. — Тук има седем места, затова е достатъчно широко за нас, петимата. По пътя ще имаме възможност да разговаряме, а имаме да обсъждаме толкова много неща.
Петимата се настаниха около масата в кухнята с формата на конска подкова. Мъжът с пуловера с елен седна зад волана и включи двигателя.
— Наричайте ме Мери — каза азиатката, — защото е най-добре да не знаете истинското ми име.
Харис бе решил да запази мълчание, но не притежаваше дарбата да лъже.
— Опасявам се, че ви познах. И съпругата ми също.
— Да — потвърди Джесика.
— Вечеряли сме няколко пъти във вашия ресторант — добави Харис, — в Западен Холивуд. Обикновено вие или съпругът ви посрещахте гостите на вратата.
Жената кимна и се усмихна.
— Поласкана съм, че ме познахте… в необичайна обстановка, така да се каже.
— Вие и вашият съпруг сте много очарователни — рече Джесика. — Трудно е да ви забрави човек.
— Благодаря. Много мило от ваша страна, че го казвате. Ние наистина се стараем. Но не съм имала удоволствието да се запозная с прекрасните ви дъщери, макар че знам имената им. — Жената протегна ръка към момичетата. — Ондин, Уила, името ми е Мей Лий. Приятно ми е да се запозная с вас и не искам да се страхувате. Сега сте в добри ръце.
