Джесика и момичетата. Но безцелната им разходка с колата ги доведе до срещата с телевизионните екипи и ги накара да осъзнаят, че предупреждението е било по-неотложно, отколкото предполагаха.
Дариус подкара по Уилшър Булевард и се отправи на запад, към Санта Моника и морето.
— Когато ме обвинят в предумишленото убийство на седем човека, сред които три деца — размишляваше на глас Харис, — прокурорът ще пледира за предумишлено убийство от първа степен, при особени обстоятелства.
— Ще откажат да те пуснат под гаранция — добави Дариус. — Обвинението е тежко. Ще кажат, че си твърде опасен.
— Дори да определят гаранция — обади се Джесика, — откъде ще намерим пари да я платим?
— Съдебните календари са препълнени — продължи Дариус. — Напоследък има страшно много закони. Миналата година Конгресът е публикувал седем хиляди страници. Толкова много подсъдими. Всички онези обжалвания. Повечето дела се придвижват със скоростта на глетчери. Харис, ще лежиш в затвора година, може би две, само докато чакаш да започне делото…
— Това е време, прахосано завинаги — гневно каза Джесика, — дори ако съдебните заседатели го обявят за невинен.
Ондин пак започна да плаче. Този път и Уила се присъедини към нея.
Харис образно си спомни парализиращите пристъпи на клаустрофобия в затвора.
— Няма да изкарам и шест месеца. Може би дори нито един.
Те обикаляха из града, където милионите ярки светлини не бяха достатъчни, за да възпрат мрака, и обсъждаха възможностите за избор. Накрая установиха, че
Джесика, Ондин и Уила бяха категорични, че не искат да се разделят с него. Страхуваха се, че раздялата ще бъде завинаги, затова отхвърлиха варианта той да избяга сам. Харис беше сигурен, че те имат право. Пък и той не искаше да се разделя с тях, защото подозираше, че в негово отсъствие те ще станат мишени.
Харис се обърна и погледна в очите съпругата си.
— Не трябваше да става така.
— Най-важното е да сме заедно.
— Всичко, за което работихме толкова усилено…
— Изчезна.
— А да започвам отначало на четирийсет и четири години…
— По-добре да започнеш отначало, отколкото да си мъртъв на четирийсет и четири години — рече Джесика.
— Ти си истински боец — с обич каза той.
Тя се усмихна.
— Е, все едно е станало земетресение — усмихна се Джесика — и къщата се е срутила заедно с всичко вътре.
Харис насочи вниманието си към Ондин и Уила. Дъщерите му вече не плачеха. Трепереха, но в очите им блестеше предизвикателство.
— А приятелите ви в училище? — попита той.
— О, те са само хлапета, това е всичко.
Ондин се опитваше да се преструва на безразлична, че ще изгуби приятелите си, което за един млад човек беше най-тежкото нещо в такава рязка промяна.
— Пък и ти си нашият татко — добави Уила.
За пръв път, откакто бе започнал кошмарът, Харис се трогна до сълзи.
— Тогава въпросът е решен — заяви Джесика. — Дариус, търси уличен телефон.
Дариус спря в края на търговски център, пред ресторант за пица, където имаше телефон.
Харис трябваше да го помоли за дребни монети. После слезе от фолксвагена и отиде до телефона сам.
Хората в ресторанта ядяха пица, пиеха бира и разговаряха. Компанията на една от големите маси се забавляваше весело и шумно. Никой от тях не съзнаваше, че наскоро светът се бе преобърнал.
Харис бе обзет от толкова силна завист, че изпита желание да разбие стъклото, да нахлуе в ресторанта, да събори масите, да избие халбите с бира от ръцете на онези хора, да се разкрещи и да ги разтърси, докато илюзиите им за безопасност и нормален живот се пръснеха на парчета. Той беше толкова огорчен, че щеше да го направи, ако не трябваше да мисли за съпругата и дъщерите си, а сам поемаше към неизвестния си нов живот. Не им завиждаше за щастието, а за благословеното невежество, което копнееше да си възвърне, макар да знаеше, че никога няма да забрави наученото.
Той взе слушалката и пусна монети. Кръвта му се смрази за миг, когато не можа да си спомни номера, който му бе показала червенокосата жена. После се сети и набра цифрите. Ръката му трепереше толкова силно, че се усъмни дали не е сбъркал номера.
На третото иззвъняване мъжки глас каза:
— Ало?
— Нуждая се от помощ — рече Харис и веднага осъзна, че не се е представил. — Извинете. Аз съм… Казвам се… Деското. Харис Деското. Един от вашите хора… Една жена ми каза да се обадя на този номер. Можели сте да ми помогнете. Били сте готови да го сторите.
След известно колебание мъжът от другия край на линията рече:
— Щом знаете този номер и сте го получили официално, тогава трябва да ви е известно, че има протокол.
— Протокол?
Отговор не последва.
За миг Харис изпадна в паника, че мъжът ще затвори и после никога вече няма да може да се свърже с този номер. Той не можеше да разбере какво се очаква от него. Най-сетне си спомни паролата, състояща се от три думи, напечатани под телефонния номер и каза:
— Фазани и дракони.
Спенсър изключи алармената система. Семейство Дресмънд имаха указания да не променят кода, за да може собственикът да влезе, когато те не са вкъщи.
Той запали фенерчето, което бе взел от пикапа и го насочи към стената вляво. Тръгнаха по коридора и Спенсър започна да обяснява на Ели:
— Това е баня с тоалетна и мивка. Тук има малък склад. Галерия, която беше отворена само за най- богатите колекционери. Там има стълби, които водят да ателието на втория етаж. А тази стая беше кабинет.
Той можеше да запали неоновото осветление. Но преди шестнайсет години бе влязъл там на тъмно, ръководен само от светлината на зелените букви на алармената система. Спенсър инстинктивно знаеше, че най-голямата му надежда да си спомни онова, което толкова дълго бе потискал, е като пресъздаде точно обстоятелствата в онази юлска нощ. Тогава в хамбара имаше климатична инсталация, която сега работеше на най-ниската степен, затова въздухът беше студен като навън. Яркият блясък на неоновите лампи би променил драстично атмосферата. Ако се стремеше към автентично пресъздаване на обстановката, Спенсър трябваше да угаси и фенерчето, но нямаше смелост да продължи да върви в мрака, както когато беше четиринайсетгодишен.
Роки изскимтя и започна да драска с нокти по вратата, която Ели затвори, след като влязоха. Кучето трепереше и беше нещастно.
През повечето време и поради причини, неясни за Спенсър, Роки се плашеше само от мрака на открито. Кучето обикновено се държеше смело в тъмно затворено пространство, макар че понякога искаше светлината на нощна лампа, за да прогони някой особено силен пристъп на нервност.
— Горкото — каза Ели.
