Тъмните реки на сърцето

— Ами… да, миналата седмица — каза мъжът. Не можа да се сдържи и да не я огледа. Вероятно не осъзна, че облиза устни.

— Видях ви тогава — рече Ив, преструвайки се на срамежлива. — Аз… не събрах смелост да ви кажа здрасти.

Той отвори уста в почуда. Беше леко нащрек, защото не можеше да повярва, че жена като нея може да му обърне внимание.

— Въпросът е там, че много приличате на баща ми — продължи тя.

Това, разбира се, беше лъжа.

— Наистина ли?

Предпазливостта му намаля, когато Ив спомена баща си, но и жалката надежда в очите му почти угасна.

— Да, също като него сте — увери го Ив. — И работата е там, че… ами… Надявам се, че няма да ме помислите за странна… Но мога да легна, да го правя и наистина да се възбудя единствено с мъже, които приличат на баща ми.

Когато разбра, че го е сполетял късмет, по-вълнуващ и от най-буйните му и изпълнени с тестостерон фантазии, прегърбеният, дебел Ромео изправи рамене и изпъчи гърди. Усмивката на неподправено удоволствие му придаде вид на десет години по-млад, макар че пак приличаше на шар пей.

И в онзи трансцендентен миг, когато горкият човечец несъмнено се чувстваше по-жизнен и щастлив, отколкото беше през цели седмици, месеци и вероятно години, Ив извади от голямата си дамска чанта беретата със заглушител и го простреля три пъти.

В голямата си дамска чанта носеше и фотоапарат „Полароид“. Макар да се притесняваше, че някоя кола може да спре на паркинга или други посетители да излязат от бара, Ив направи три снимки на мъртвеца, прострян на асфалта до понтиака си.

Докато караше към дома си, тя мислеше за благородната постъпка, която бе извършила — помогна на милия човек да намери изход от несъвършения си живот и го освободи от пренебрежението на другите, депресията, самотата и отчаянието. От очите й бликнаха сълзи. Тя не се разрида, нито се разчувства толкова силно, че да загуби контрол над волана. Хлипаше тихо, макар че състраданието в сърцето й беше силно и завладяващо.

Ив плака през целия път до дома си и докато влезе в спалнята, където нареди на нощното шкафче снимките, за да може Рой да ги види, когато след ден-два се върнеше от Колорадо. И тогава стана нещо странно. Колкото и развълнувана да беше от онова, което бе извършила, и колкото и обилни и искрени да бяха сълзите й, тя почувства невероятно силна сексуална възбуда.

Рой стоеше с художника до прозореца и гледаше лимузината, която даде на заден ход и потегли обратно по селския път. Щеше да се върне да ги вземе, след като свършеше драмата през нощта.

Двамата бяха в предната стая на хамбара. Мракът избледняваше само от лунните лъчи, които проникваха през прозорците и от малката зелена лампа на алармената система на вратата. Използвайки цифрите, които Гари Дювал бе научил от семейство Дресмънд, Рой бе изключил алармата, после я бе пренастроил. Нямаше детектори за движение, а само магнитни контакти на всяка врата и прозорец, затова той и художникът можеха да се движат свободно, без да задействат системата.

Стаята на първия етаж, в която се намираха, някога беше частна галерия, където Стивън бе излагал най-харесваните от него картини. Сега помещението беше празно и всеки звук глухо отекваше между студените стени. Бяха изминали шестнайсет години, откакто изкуството на великия мъж бе украсявало това място.

Рой знаеше, че ясно ще помни този миг до края на живота си, така както никога нямаше да забрави изражението на учудване на лицето на Ив Жаме, когато той дари покой на мъжа и жената на ресторантския паркинг. Макар степента на човешкото несъвършенство да гарантираше, че съществуващата човешка драма винаги ще бъде трагедия, имаше мигове на неповторимо преживяване като този, заради които си заслужаваше да се живее.

За съжаление повечето хора бяха твърде плахи и стеснителни, за да се възползват от мига и да открият какво означава такова неповторимо духовно извисяване. Но стеснителността не беше един от недостатъците на Рой.

Откровеността за състрадателния кръстоносен поход му бе спечелила насладите в спалнята на Ив и Рой бе решил, че отново е необходимо откровение. Докато пътуваха през планините, той осъзна, че малцина притежават аспекта на съвършенство на Стивън, макар естеството на съвършенството му да беше по- изтънчено от зашеметяващата красота на Ив и по-скоро долавящо се със сетивата, отколкото видимо. Интригуващо. Загадъчно. Инстинктивно Рой почувства, че двамата със Стивън са сродни души. Между тях можеше да възникне истинско приятелство, ако Рой се разкриеше пред художника така откровено, както бе сторил пред Ив в Лас Вегас.

Застанал до осветения от луната прозорец в тъмната, пуста галерия, с присъщата си смиреност и хрисимост, Рой Майро започна да обяснява как бе осъществил идеалите си по начин, по който дори агенцията, въпреки желанието си да бъде дръзка, би била твърде боязлива да подкрепи. Докато художникът слушаше, Рой изпита надежда бегълците да не дойдат тази нощ, нито следващата, не и докато двамата със Стивън не прекараха достатъчно време заедно, за да изградят основата на приятелството, което със сигурност щеше да обогати живота им.

Униформеното пиколо изкара микробуса на Дариус от малкия паркинг до „Хамлет Гардънс“, мина по улицата и спря пред главния вход, където след вечерята чакаха двете семейства Деското.

Харис стоеше най-отзад. Той се приготви да се качи във фолксвагена, когато една жена докосна рамото му.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Този път Харис не се изненада и не отстъпи назад, както бе сторил в тоалетната на киното. Обърна се и видя привлекателна червенокоса жена с обувки с високи токчета, дълго до глезените палто в оттенък на зеленото, подхождащ на цвета на лицето й, и стилна широкопола шапка, кривната игриво на една страна. Изглежда, отиваше на увеселение или в нощен клуб.

— Колко хубаво би било за всички нас, ако новият световен ред се окаже мир, благополучие и демокрация — каза тя. — Но вероятно няма да е толкова привлекателен и по-скоро ще прилича на ранното средновековие, ако тогава са съществували всички тези чудесни нови форми на технически развлечения, които да го направят поносимо. Но сигурно ще се съгласите, че… възможността да видите най-новите филми на видео не компенсира напълно поробването.

— Какво искате от мен?

— Да ви помогна. Но вие трябва да желаете помощта, да съзнавате потребността от нея и да бъдете готов да направите необходимото.

Членовете на семейството му, които се бяха качили в микробуса, го гледаха с любопитство и загриженост.

— Не съм революционер — каза Харис.

— Нито ние — каза жената със зеленото палто. — Бомбите и оръжията са крайност. Знанията трябва да бъдат първото и основното оръжие във всяка съпротива.

— С какви знания бих могъл да ви бъда полезен?

— Например, знанието колко крехка е свободата ви в настоящата схема на нещата. Това ви дава степен на съпричастност, която ние ценим.

Пиколото стоеше на няколко крачки от тях и ги гледаше странно.

Жената извади от джоба си лист хартия и го показа на Харис. Той видя телефонен номер и три думи.

Сетне понечи да вземе листа от ръцете й, но тя го стисна здраво.

— Не, господин Деското. Предпочитам да ги запаметите.

Номерът се запомняше лесно. Трите думи също.

Докато Харис гледаше листа, жената рече:

— Човекът, който ви причини всичко това, се казва Рой Майро.