Тъмните реки на сърцето

Той си спомни името, но не и откъде го знаеше.

— Дошъл е при вас, преструвайки се, че е агент на ФБР — добави тя.

— Човекът, който задаваше въпроси за Спенс! — възкликна Харис и вдигна глава. Изведнъж се ядоса, защото сега врагът му имаше лице. — Но какво му направих, по дяволите? Имахме само леко разногласие за един полицай, на когото бях командир. Това е всичко!

Харис изслуша останалото, което жената му каза, и се намръщи.

— Преструвал се е, че е от ФБР? Но той наистина беше такъв. Проверих го, след като ми се обади и преди да дойде в кабинета ми.

— Те рядко са такива, каквито изглеждат.

— Те? Кои са те?

— Онези, които винаги са били през вековете — усмихна се червенокосата. — Съжалявам. Нямам време за друго, освен да съм загадъчна.

— Ще си върна къщата — заяви Харис, макар да не се чувстваше толкова убеден.

— Няма. И макар че обществената врява беше достатъчно силна, за да отменят тези закони, те прокараха нови, осигурявайки си други начини да съсипят хората, които искат да унищожат. Проблемът не се състои само в един-единствен закон. Те са фанатици, които са влюбени във властта и искат да поучават всички как да живеят, как да мислят и какво да четат, говорят и чувстват.

— Как да се добера до Майро?

— Няма да можете да го сторите. Той е под твърде дълбоко прикритие, за да бъде лесно разобличен.

— Но…

— Не съм дошла тук да ви кажа как да намерите Рой Майро, а да ви предупредя тази вечер да не се връщате в дома на брат ви.

По гърба му полазиха ледени тръпки, каквито не бе усещал дотогава.

— Какво ще стане?

— Изпитанието ви още не е свършило. И няма да свърши, ако им позволите да правят, каквото искат. Ще бъдете арестуван за убийството на двама търговци на наркотици, съпругата на единия, приятелката на другия и три деца. Отпечатъците ви са намерени по предметите в къщата, където са били застреляни.

— Не съм убивал никого!

Пиколото чу достатъчно от възклицанието, за да се намръщи.

Дариус слезе от микробуса, за да разбере какво става.

— Предметите с вашите отпечатъци бяха взети от дома ви и подставени на сцената на престъплението. Версията вероятно ще е, че сте се отървали от двама конкуренти, които са се опитвали да навлязат в територията ви. А съпругата, приятелката и децата сте очистили за назидание на другите пласьори.

Сърцето му биеше толкова силно, че Харис нямаше да се изненада, ако видеше как гърдите му осезаемо потреперват. Вместо да изпомпва топла кръв, всеки удар сякаш разпространяваше в тялото му течен фреон. Беше по-студен от мъртвец.

Страхът го направи уязвим и безпомощен като дете. Харис се чу да търси утеха във вярата на обичната си набожна майка. С течение на годините той се бе откъснал от тази вяра, но сега изведнъж протегна ръце с искреност, която го изненада.

— Исусе, мили Боже, помогни ми.

— Може би ще го направи — рече жената, когато Дариус се приближи до тях. — Но през това време ние също сме готови да ви помогнем. Ако сте умен, обадете се на този номер, кажете паролата и продължете да живеете, вместо да умрете.

— Какво става, Харис? — попита Дариус.

Червенокосата прибра листчето в джоба на палтото си.

— Но точно там е проблемът — рече Харис. — Как да продължа да живея след всичко, което ми се случи?

— Можете да го сторите — отговори тя, — макар че вече няма да бъдете Харис Деското.

Непознатата се усмихна, кимна на Дариус и се отдалечи. Харис я гледаше, отново обзет от чувството, че се е озовал в царството на магьосника от Оз.

Преди много години тези земи бяха красиви. Като момче с друго име, Спенсър особено много обичаше ранчото през зимата, когато всичко беше бяло. Денем мястото представляваше грижливо и търпеливо изградена искряща империя от снежни крепости, замъци, тунели и улеи за шейни. В ясните нощи небето над Скалистите планини беше по-безкрайно от вечността и отколкото въображението може да си представи, и звездната светлина блещукаше в ледените висулки.

Завръщайки се от дългогодишното изгнание, Спенсър не видя нищо, което да зарадва очите му. Хълмовете, полята, сградите и дърветата бяха същите, каквито ги помнеше, с изключение на факта, че боровете, кленовете и брястовете бяха по-високи. Макар да не се беше променило, сега ранчото го порази като най-грозното място, което бе виждал, дори разкрасено в зимното си облекло. Всичко сякаш бе проектирано да дразни окото, досущ архитектурата на ада. Дърветата бяха съвсем обикновени, но му се струваха уродливи и изкривени от болест и хранещи се с ужасите в катакомбите, просмукали се в почвата и оттам в корените им. Сградите — конюшните, къщата и хамбарът — приличаха на изтърбушени каросерии, извисяващи се застрашително, а прозорците бяха черни и страшни, досущ зейнали гробове.

Спенсър спря пред къщата. Сърцето му биеше като обезумяло. Устата му беше пресъхнала, а в гърлото сякаш имаше буца и едва преглъщаше. Вратата на пикапа се отвори, съпротивлявайки се като масивна порта на банков трезор.

Ели остана в шевролета. Компютърът беше на коленете й. Ако ги сполетяха неприятности, тя беше установила връзка и готова за странната цел, която си бе поставила. Чрез микровълновия предавател Ели се бе свързала със сателит и чрез него — с компютърна система, чието име не пожела да каже на Спенсър и която можеше да е разположена навсякъде по повърхността на земята. Тя спомена, че информацията е сила, но Спенсър не можеше да си представи как информацията би ги предпазила от куршумите, ако хората от агенцията им бяха устроили засада.

С чувството, че е дълбоководен гмуркач, затворен в тежък скафандър и стоманен шлем, а над него тежат неизброими тонове вода, Спенсър изкачи стълбите, прекоси верандата, застана пред вратата и натисна звънеца.

Той чу камбанките — същите пет тона, които в детството му известяваха пристигането на гост. Изведнъж изпита желание да се обърне и да побегне. Но Спенсър вече беше голям и таласъмите, които измъчваха въображението на децата, не би трябвало да имат власт над него. Необяснимо защо обаче той се страхуваше, че на вратата ще застане майка му — мъртва, но движеща се и гола, с изранено тяло, както я бяха намерили в канавката.

Спенсър събра воля да прогони образа на трупа и отново натисна звънеца.

Нощта беше тиха и той имаше чувството, че ще чуе как червеите се гърчат дълбоко в земята, под снега, ако само проясни съзнанието си и се ослуша за издайническите им звуци.

Когато и втория път никой не отвори, той извади резервния ключ от скривалището върху рамката на вратата. Семейство Дресмънд имаха указания да го оставят там, в случай че собственикът се нуждае от него. Ключалките на къщата и на хамбара бяха еднакви. Спенсър забърза към черния пикап.

Алеята за коли се разклоняваше. Едната лента минаваше покрай предната част на хамбара, а другата — зад него. Спенсър избра втория път.

— Трябва да вляза по същия начин като онази нощ — каза той. — През задната врата. Да пресъздам мига.

Спряха там, където преди шестнайсет години бе паркиран шевролетът микробус с изрисуваната на вратата дъга. Превозното средство беше на баща му. В онази нощ Спенсър го видя за пръв път, защото дотогава шевролетът винаги стоеше в гараж извън ранчото и бе регистриран под фалшиво име. С микробуса Стивън Акблом пътуваше до различни далечни места, за да причаква и хваща жените и момичетата, които бяха обречени да станат постоянни обитатели на катакомбите му. Вкарваше го в ранчото само когато съпругата и синът му бяха на гости при родителите й или на изложба на коне, и в редките случаи, когато тъмните му желания надделееха над предпазливостта.