Тъмните реки на сърцето

Ели искаше да седи в пикапа, да остави двигателя включен и да държи ръцете си на клавиатурата, готова да отвърне на всякакви провокации.

Спенсър не можеше да си представи какво е намислила да направи, ако главорезите на агенцията ги нападнеха. Но тя беше абсолютно сериозна и той вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че колкото и да е странен, планът й не е лекомислен.

— Те не са тук — каза Спенсър. — Никой не ни чака. Ако бяха тук, досега щяха да са ни нападнали.

— Знам ли…

— За да си спомня какво се случи в онези губещи се мигове, ще трябва да сляза долу… в онова място. Роки няма да е достатъчен за компания. Не ми стига смелост да отида сам и не се срамувам да го призная.

Ели кимна.

— Не би трябвало да се стесняваш. На твое място никога нямаше да го направя. Щях да подмина ранчото, без да се обръщам.

Тя огледа посребрените от лунната светлина поля и хълмове зад хамбара.

— Няма никой — повтори Спенсър.

— Добре. — Ели натисна няколко клавиша и излезе от компютъра, в който бе проникнала. Екранът помръкна. — Да вървим.

Спенсър угаси фаровете и изключи двигателя.

После взе пистолета. Ели държеше картечния пистолет „Узи“.

Двамата слязоха от шевролета и Роки настоя да тръгне с тях. Кучето трепереше, заразено от настроението на господаря си. Страхуваше се да отиде с тях, но и не искаше да остане.

Треперейки по-силно от кучето, Спенсър погледна небето — ясно и осеяно със звезди, като в онази юлска нощ. Този път обаче водопадите от лунна светлина не озаряваха нито бухал, нито ангел.

Рой говори за много неща и художникът слушаше с все по-нарастващ интерес и ласкаещо уважение. Но бръмченето на приближаващия се пикап прекрати споделянето на интимности в тъмната галерия.

За да не ги видят, двамата се дръпнаха от прозореца. Но още виждаха алеята за коли.

Вместо да спре пред хамбара, пикапът продължи към задната страна на сградата.

— Доведох те тук — каза Рой, — защото трябва да знам каква е връзката между сина ти и жената. Той е непредсказуем. Не можем да предвидим действията му. Намесата му говори за наличието на организация. Това ни безпокои. От известно време подозираме, че може би съществува организация с хлабава структура, която се опитва да спъва работата ни или поне да ни причини колкото е възможно повече главоболия. Синът ти може да участва в такава група. Ако тя съществува. Вероятно помагат на жената. Като се има предвид военната подготовка на Спенсър… Съжалявам, на Майкъл, и очевидно спартанския му дух, мисля, че той няма да се пречупи от обичайните методи на разпит, независимо от болката, която изпитва.

— Той е момче със силна воля — съгласи се Стивън.

— Но ако ти го разпиташ, той ще проговори.

— Може би имаш право. Много си проницателен.

— Пък и това ми дава възможност да поправя една несправедливост.

— Каква?

— Ами, неправилно е син да предава баща си.

— Аха. А в добавка към отмъщението за неговото предателство, мога ли да получа жената? — попита Стивън.

Рой се замисли за прекрасните й очи — прями и предизвикателни. Желаеше ги от четиринайсет месеца. Но беше готов да се откаже от претенциите си в замяна на възможността да стане очевидец на онова, което творческият гений на Стивън Акблом можеше да постигне, когато му се позволеше да работи с жива човешка плът.

Тъй като очакваха посетители, двамата започнаха да разговарят шепнешком.

— Да, струва ми се справедливо — каза Рой. — Но искам да гледам.

— Нали разбираш, че онова, което ще направя с нея, ще бъде… крайно?

— Страхливият не познава духовната извисеност.

— Точно така — съгласи се Стивън.

— „Всички те бяха толкова красиви в болката си и приличаха на ангели“ — цитира Рой.

— И ти искаш да видиш онзи кратък миг на съвършена красота?

— Да.

От далечния край на сградата се разнесе стържене и тракане на ключалка. Последва минута на колебание, после се чу лекото изскърцване на панти на врата.

Дариус натисна спирачки пред знака „СТОП“. Пътуваше на изток, а живееше на две и половина пресечки северно от мястото, където спря, но не включи мигача.

На отсрещната страна на кръстовището имаше четири телевизионни новинарски екипа с микровълнови сателитни чинии на покривите. Два бяха паркирани вляво, а други два — вдясно. Бяха облени в жълтеникавата светлина на уличните лампи. Един беше на местния клон на националната мрежа, а друг — на Канал 5, независимата станция с най-висок рейтинг на новините на пазара в Лос Анджелис. Харис не можа да види инициалите на останалите микробуси, но сигурно бяха на Ей Би Си и на Си Би Ес. Зад тях имаше няколко коли, също пълни с хора, а още шестима човека се разхождаха наоколо и разговаряха.

— Сигурно новината е сензационна.

В гласа на Дариус прозвуча ирония и гняв.

— Още не е — мрачно отбеляза Харис. — По-добре мини покрай тях, но не толкова бързо, че да привлечем вниманието им.

Вместо да завие наляво, към дома си, Дариус послуша съвета на брат си.

Докато минаваха покрай представителите на медиите, Харис се наведе напред, все едно настройваше радиото, и извърна лице от прозорците.

— Предупредили са ги да чакат на няколко пресечки, докато извършат ареста. Някой иска да се увери, че ще има достатъчно кадри, докато ме извеждат, окован в белезници. Ако отидат толкова далеч, че да използват екип на специалните сили, тогава точно преди да разбият вратата, ще съобщят на телевизионните микробуси да се приближат.

— Татко, искаш да кажеш, че всички тези хора са дошли тук, за да снимат теб?  — попита Ондин.

— Можеш да се обзаложиш, миличка.

— Копелета — ядоса се тя.

— Това са само новинари, които си вършат работата.

Уила, която беше по-емоционална от сестра си, отново започна да плаче.

— Ондин има право — съгласи се Бони. — Смърдящи копелета.

— Какво безумие — обади се Мартин. — Чичо Харис, преследват те, сякаш си Майкъл Джексън.

— Добре, минахме покрай тях — рече Дариус, за да може Харис отново да се изправи.

— Полицаите сигурно мислят, че сме вкъщи — каза Бони. — Заради алармената система.

— Програмирана е на десетина сценария — обясни Дариус. — Когато не сме вкъщи, системата включва и изключва лампите, радиоапаратите и телевизорите ту в една, ту в друга стая и създава илюзията за реалистична дейност. Предполага се, че ще заблуди крадците, но не мисля, че ще подведе ченгетата.

— Какво ще правим сега? — попита Бони.

— Хайде да се поразходим с колата — предложи Харис и сложи ръце на отдушниците на парното, но не се стопли. — Карай по-нататък, докато помисля.

Вече бяха прекарали петнайсет минути, обикаляйки Бел Еър. Харис им бе разказал за мъжа със синята тойота, за втория непознат в тоалетната на киното и за червенокосата жена със зеленото палто. Още преди да видят телевизионните микробуси, всички бяха приели сериозно предупреждението на жената с оглед на събитията през последните няколко дни. Но бяха решили да минат покрай къщата, набързо да оставят Бони и Мартин, да се върнат след няколко минути и да ги вземат заедно с малкото дрехи и вещи на Харис,