Тъмните реки на сърцето

— Да.

Гласът на Спенсър беше по-тих и далечен от вика, който го бе събудил в онази юлска нощ.

Ели застана до него, хвана дясната му ръка и я стисна.

— Направи онова, за което си дошъл и после да се махаме оттук, по дяволите.

Той кимна. Нямаше доверие на гласа си. Спенсър пусна ръката й и бутна тежката сива врата, която имаше ключалка само от вътрешната страна.

В онази юлска нощ, когато Спенсър бе стигнал дотам, баща му още не беше дошъл, защото оковаваше във вериги жената в кланицата, затова вратата беше отключена. Несъмнено, след като жертвата беше окована, художникът щеше да се върне във вестибюла горе, за да затвори тайната врата в шкафа. Сетне щеше да заключи вратата за стълбите към мазето. Накрая отново щеше да отиде при пленничката си в кланицата, убеден, че пронизителните й писъци няма да бъдат чути извън хамбара.

Спенсър прекрачи бетонния праг. Върху грубата мазилка имаше електрически ключ. Той го щракна и малките лампи, окачени на жица в средата на тавана, блеснаха, озарявайки виещ се коридор.

— Спенсър, чакай! — прошепна Ели.

Той погледна към първото подземие и видя, че Роки се е върнал при стълбите. Кучето видимо трепереше и гледаше нагоре към вестибюла зад шкафа. Едното му ухо както винаги беше клепнало, но другото бе наострено. Опашката му не беше пъхната между краката, а спусната ниско до пода. Не я размахваше.

Спенсър отстъпи назад и извади пистолета.

Ели свали узито от рамото си, стисна го в две ръце и бавно започна да се качва обратно по стълбите, като се ослушваше.

Спенсър се приближи до Роки, като също се движеше предпазливо и безшумно.

Стивън Акблом и Рой Майро стояха до отворената врата във вестибюла. Бяха долепили гърбове до стената и слушаха разговора на двойката в мазето долу. Стълбището заглушаваше гласовете, но думите се чуваха ясно.

Рой се надяваше да чуе нещо, което да обясни връзката между мъжа и жената, поне трошичка информация за заподозряната конспирация срещу агенцията и за сенчестата организация, за която преди няколко минути бе споменал на Стивън в галерията. Но те говореха само за прословутата нощ преди шестнайсет години.

Стивън явно се забавляваше от подслушвания разговор. На два пъти той се обърна към Рой и се усмихна, а веднъж вдигна пръст към устата си, сякаш да го предупреди да не вдига шум и да мълчи.

В художника имаше нещо пакостливо, някаква игривост, която го правеше приятен събеседник. Рой никак не искаше да го връща в затвора. Но имайки предвид деликатния политически климат в момента в страната, той не можеше да измисли начин да освободи художника — нито явно, нито тайно. Доктор Сабрина Палма отново щеше да получи благодетеля си. Най-доброто, на което Рой можеше да се надява, беше да намери други правдоподобни причини, за да посещава Стивън от време на време или да получи правото на временна опека с цел да се консултира с него по време на бъдещи операции.

Когато жената настойчиво прошепна: „Спенсър, чакай!“, Рой се досети, че кучето трябва да е усетило присъствието им. Със Стивън не бяха издали никакъв звук, затова само проклетото куче можеше да ги е надушило.

Хрумна му да се промъкне до отворената врата и да стреля в главата на първия, който се появи на стълбите.

Но това можеше да е Грант, а Рой не искаше да го убива, докато не получеше някои отговори. А ако застреля жената, Стивън нямаше да бъде толкова силно мотивиран, за да му помогне да изтръгне информация от Спенсър, колкото като знаеше, че ще доведе жената до състояние на ангелска красота.

Рой започна да диша дълбоко и бавно. Вдишваше изпаренията с цвят на праскова на блаженото спокойствие и издишваше жлъчнозелената мъгла на гнева, напрежението и стреса. Ела, добро, махни се, зло.

Нещо по-лошо, ако двамата още бяха въоръжени с картечния пистолет, с който бяха повредили стабилизатора на хеликоптера в Сийдър Сити, рискът от престрелка беше твърде голям. И ако Рой не улучеше главата на първия, появил се на стълбите, ответният огън на узито щеше да покоси него и Стивън.

Най-умният подход беше дискретността.

Рой докосна художника по рамото и му направи знак да го последва. Не можеха бързо да стигнат до отворения шкаф и после да се промъкнат в стаята оттатък, защото трябваше да минат пред стълбите. Дори да не ги видеха, сенките им на жълтата светлина щяха да ги издадат. Рой и Стивън предпазливо се отдалечиха от вратата, насочиха се към стената срещу входа в шкафа и се вмъкнаха в тясното пространство зад отместената задна стена на шкафа, която беше висока два и широка метър и двайсет. Между нея и бетонната стена имаше скривалище, широко петдесет сантиметра, което им осигуряваше достатъчно прикритие.

Ако Грант или жената, или и двамата се появят във вестибюла и се приближат до отвора в задната стена на шкафа, Рой щеше да се покаже от скривалището си и да стреля по единия или по двамата, като ги осакати или убие.

А ако погледнат в тясното пространство зад шкафа, той пак трябваше да се опита да ги уцели в главите, преди да са открили огън.

Ела, добро, махни се, зло.

Рой се заслуша. Държеше пистолета в дясната си ръка. Дулото беше насочено към тавана.

Той чу леки стъпки по бетона. Някой бе изкачил стълбите.

Спенсър остана долу. Искаше Ели да му бе дала възможност да се качи горе вместо нея.

Тя спря за около половин минута, сетне продължи нагоре и пак застана неподвижно. Силуетът й се открои в правоъгълника от жълта и синя светлина, досущ ясно очертана фигура в модернистична картина.

Спенсър видя, че Роки е изгубил интерес към стаята горе и се е отдалечил от него. Кучето беше от другата страна на мазето, до отворената сива врата.

Ели прекрачи прага и спря във вестибюла. Огледа се наляво и надясно и се ослуша.

Спенсър отново погледна Роки. Едното ухо на кучето беше наострено. Треперейки, Роки предпазливо надникна в коридора, който водеше към катакомбите и в лоното на ужаса.

— Роки е в състояние на силна нервна възбуда — каза Спенсър.

Ели го погледна.

Роки изскимтя.

— Стои до другата врата и ще се напишка, ако не го гледам.

— Тук горе, изглежда, всичко е наред — каза тя и започна да слиза по стълбите.

— Това място го плаши. Но, от друга страна, повечето места плашат моя приятел. Този път, разбира се, Роки има адски основателна причина.

Спенсър освободи предпазителя на пистолета и отново го пъхна в колана си.

— Роки не е единственият, който се страхува — каза Ели и преметна на рамо картечния пистолет. — Хайде да приключваме с тази история.

Спенсър отново прекрачи прага. С всяка стъпка напред той се придвижваше назад във времето.

Те оставиха фолксвагена на улицата, към която човекът по телефона насочи Харис и Дариус. Бони и Марти изпратиха Харис, Джесика и момичетата до парка, намиращ се на сто и петдесет метра.

На светлината на високите лампи не се виждаше никой, но от мрака наоколо се чуваха изблици на зловещ смях. На фона на тътена на прибоя Харис долови гласове — откъслечни и странни, от всички страни, отблизо и отдалеч. „Ти си истинско котенце, скъпи“ — възкликна някаква жена. Далеч на север от невидимата жена в нощта отекна пронизителен мъжки смях. В южна посока възрастен мъж изхлипа от мъка. Друг глас, на по-млад мъж, непрекъснато повтаряше: „Очи в езиците, очи в езиците, очи в езиците…“ Сякаш припяваше заклинание. Харис имаше чувството, че води семейството си в лудница на открито, където няма покрив, а само палми и нощно небе. В някои от по-избуялите храсти, в скрити кашони, уплътнени с вестници