Роки се бе промъкнал до тях и замислено и нещастно душеше тесния процеп между вратата за мазето и прага.

— Понякога нощем, когато не мога да заспя, той ме държеше на коленете си. Борехме се на пода, когато бях пет-шестгодишен. Приглаждаше косите ми… — Гласът на Спенсър постепенно заглъхна от силното вълнение. Той пое дълбоко въздух и положи усилия да продължи, защото бе дошъл тук, за да отиде до края и най-сетне да приключи с тази история. — Докосваше ме… с онези ръце… със същите ръце, с които бе вършил… онези ужасни неща в хамбара.

Ели тихо изстена, сякаш я прониза болка.

Спенсър се надяваше, че изражението в очите й е разбиране на бремето, което бе носил толкова много години, и състрадание, а не засилване на отвращението й към него.

— Гади ми се от това, че… баща ми ме е докосвал. Нещо по-лошо… Мисля си как е оставял долу в мрака трупа на току-що убита жена, излизал е от катакомбите със спомена за мириса на кръвта й и е лягал при майка ми… и я е докосвал.

— О, Господи — промълви Ели и затвори очи, сякаш не можеше повече да го гледа.

Спенсър беше част от ужаса, макар да бе невинен. Той беше свързан с чудовищната бруталност на баща си и щом чуеха името му, хората не можеха да не си помислят, че пред тях стои самият Майкъл от кланицата. Наред с кръвта, сърцето му изпомпваше и отчаяние.

Ели отвори очи. В миглите й блестяха сълзи. Тя докосна белега му. Никой не го бе докосвал толкова нежно. Четирите думи, които тя изрече, го убедиха, че в нейните очи той е чист и неопетнен.

— О, Боже, толкова съжалявам.

Дори да живееха сто години, Спенсър знаеше, че никога няма да я обича повече, отколкото в този миг. Нежното й докосване беше най-голямата проява на доброжелателство, която той познаваше. Единственото му желание беше да се убеди в невинността си така, както Ели беше сигурна. Трябваше да си спомни губещите се в паметта му мигове, заради които се бе върнал там. Но се молеше на Бога и на покойната си майка за милост, защото се страхуваше да не открие, че, в края на краищата, е син на баща си.

Ели му бе дала силата да се изправи срещу онова, което го очакваше. И преди смелостта му да се е изпарила, Спенсър се обърна към вратата на мазето.

Роки го погледна и изскимтя. Спенсър протегна ръка и погали кучето по главата.

Вратата беше още по-мръсна, отколкото когато я бе видял за последен път. Тук-там боята се лющеше.

— Някой е измил петната от ръцете — каза Спенсър.

— Ръце?

— Тук имаше десет-дванайсет застъпващи се отпечатъци от женски ръце… с разперени пръсти… досущ криле на птица… Още влажни… кървави.

Той прокара пръсти по студеното дърво и му се стори, че кървавите отпечатъци отново се появяват. Изглеждаха действителни, също каквито бяха в онази далечна юлска нощ, но Спенсър знаеше, че са само спомен.

— Гледам ги като хипнотизиран. Не мога да откъсна поглед от отпечатъците, защото те излъчват непоносимо усещане за ужаса на жената… Отчаянието… Трескавата съпротива срещу отвеждането й насила в тайния… свят долу.

Той осъзна, че е сложил ръка на студената валчеста дръжка на вратата.

Гласът му звучеше все по-младежки.

— Вторачил съм се в кръвта… Знам, че жената се нуждае от помощ… От моята помощ… но не мога да продължа напред. Господи. Не мога. Аз съм само едно малко момче, за Бога. Босоного, невъоръжено, уплашено момче, което не е готово за истината. Но колкото и да съм уплашен, аз… най-сетне отварям червената врата…

Ели ахна.

— Спенсър.

Изненадата й и емоционалната изразителност, с която произнесе името му, го накараха да се върне от миналото и да се обърне към нея. Още бяха сами.

— Миналия вторник вечерта — каза тя, — когато търсеше бар… защо избра заведението, където работех?

— Барът беше първият, който видях.

— И нищо повече?

— Не бях ходил там. Не влизах в едно и също заведение два пъти.

— А името?

Той се вторачи в нея, без да разбира какво иска да каже Ели.

— „Червената врата“ — добави тя.

— О, Боже.

— Ти нарече тази врата червена.

— Заради… кръвта и кървавите отпечатъци.

В продължение на шестнайсет години Спенсър бе събирал смелост да се върне в кошмара отвъд червената врата. И не можа да отмине, когато в онази дъждовна нощ в Санта Моника видя бара на име „Червената врата“. Възможността да отвори символична врата, когато още нямаше кураж да се върне в Колорадо, беше неустоима за подсъзнанието му, макар че съзнанието не подозираше за последиците. И минавайки през онази символична врата, той бе стигнал до вестибюла зад шкафа, където сега трябваше да превърти валчестата дръжка, да отвори истинската врата и да слезе в катакомбите, където преди повече от шестнайсет години бе оставил част от себе си.

Животът му приличаше на бърз влак, препускащ по успоредните релси на свободния избор и съдбата. И макар че съдбата, изглежда, бе наклонила релсата на избора, за да го доведе на това място по това време, Спенсър трябваше да вярва, че тази нощ изборът ще наклони релсата на съдбата и ще го пренесе в едно бъдеще, което не е успоредно на миналото. В противен случай, той щеше да установи, че е син на баща си. А това беше орис, с която Спенсър не можеше да живее.

Той превъртя валчестата дръжка.

Роки се дръпна назад.

Спенсър отвори вратата.

Жълтата светлина във вестибюла озари първите няколко стъпала, водещи към мрака долу.

Спенсър протегна ръка вдясно, намери електрическия ключ и го щракна. Светлината беше синя. Той не знаеше защо бе избран този цвят. Неспособността му да разсъждава като баща си и да проумява такива любопитни подробности, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър не е като омразния убиец.

Тръгна надолу по стръмните стъпала и угаси фенерчето. Отсега нататък пътят щеше да бъде осветен като в онази юлска нощ и в сънищата, които му се явяваха оттогава.

Роки тръгна след него. Ели го последва.

Подземното помещение не беше колкото хамбара горе, а само три и половина на шест метра. Котелът за парното беше в килера на горния етаж и стаята беше празна. На синята светлина бетонните стени и под изглеждаха стоманени.

— Тук ли? — попита Ели.

— Не. Тук той е държал снимки и видеокасети.

— На…

— Да, на жертвите. Как са умрели. Какво им е правил. Последователно.

— Мили Боже.

Спенсър тръгна в мазето и видя, че нищо не се е променило.

— Снимките и фотографската лаборатория бяха зад черна завеса в отсрещната страна на помещението. Имаше и телевизор на черна метална поставка. И видео. Срещу телевизора имаше един-единствен стол. Обикновен. Неудобен. Прави линии. Дървен, боядисан в зелено и без тапицерия. И малка кръгла маса, на която да слага питието си. Масичката беше боядисана в тъмночервено и лакирана. Чашата беше кристална и синята светлина искреше по повърхността й.

— Къде ги е… — Ели забеляза вратата в стената, боядисана в същия цвят. Повърхността й отразяваше синята светлина като бетонния под и се сливаше с останалото, превръщайки я в невидима. — Там ли?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату