Хладният, сух въздух миришеше на камък и пръст, но беше чист. Парливият мирис на химични вещества и вонята на биологично разложение бе изчезнала.
Докато стоеше в стаята с нисък таван, Спенсър ясно си спомни страха, който го бе вцепенил, когато беше четиринайсетгодишен. Но сега страхът беше най-малкото, което чувстваше и това го изненада. Той изпитваше ужас и отвращение, но най-вече гняв. Състрадание към мъртвите. Към онези, които ги бяха обичали. Вина, че не бе успял да спаси никого.
Изпитваше и съжаление за живота, който би могъл да има.
Но най-неочакваното беше уважението към паметта на мъртвите, което го завладя — чувство, каквото човек изпитва навсякъде, където са загинали невинни жертви — във фашистките концентрационни лагери, на безименните полета, където Сталин погреба милиони хора и в стаите за изтезания на Светата инквизиция.
Пръстта на всяко място, където е извършено убийство, е осквернена от убийците и нищо и никой не може да преобрази нито един квадратен сантиметър такава земя в свещена.
Свещени обаче са жертвите, защото всяка от тях умира вместо друг, комуто е отредила да живее. И макар мнозина може би умират несъзнателно или с нежелание вместо други, саможертвата не е по-малко свещена, защото съдбата избира онези, които ще осъществят замисъла й.
Ако в катакомбите имаше обредни свещи, Спенсър щеше да ги запали и да се вторачи в пламъците им, докато ослепее. Ако имаше олтар, той би се молил пред него. Ако предлагайки собствения си живот, можеше да съживи четирийсет и едната жени и майка си, Спенсър не би се поколебал да лиши света от себе си с надеждата да се събуди в друг.
Но той само можеше мълчаливо да отдаде почит на мъртвите, като никога не забравя детайлите на последните им мигове в това място. Дългът му беше да бъде очевидец. Ако се опиташе да забрави спомена, той би осквернил онези, които бяха умрели там. Цената на забравата щеше да бъде собствената му душа.
Спенсър описа на Ели катакомбите така, както ги бе видял в онази далечна юлска нощ, стигна до женския вик, който го бе изтръгнал от вцепенението и изведнъж установи, че не е в състояние да продължи. Мислеше, че още говори, но после осъзна, че от устата му вече не излизат думи. Устните му се движеха, но глас не се чуваше.
Накрая от гърлото му се изтръгна сподавен, изтерзан стон. Не приличаше на вика, който го бе събудил в онази юлска нощ преди шестнайсет години. Нито на онзи, който по-късно го бе стреснал от вцепенението. Той закри с ръце лицето си и застана неподвижно в очакване пристъпът да отмине. Тялото му се тресеше от скръб. Чувствата му бяха твърде силни, за да се разридае.
Ели знаеше, че в момента нищо не може да го успокои — нито дума, нито докосване.
Със завидната си кучешка невинност, Роки смяташе, че всяка скръб може да бъде прогонена с размахване на опашка, милувка и нежно близване с топъл език. Кучето отърка хълбок в краката на господаря си и размаха опашка, после смутено отстъпи встрани, когато номерата му не минаха.
Спенсър отново започна да говори — толкова неочаквано, колкото преди малко бе млъкнал.
— Пак чух женския вик. Разнесе се от дъното на катакомбите. Беше едва доловим. По-скоро беше вопъл, отправен към Бога.
Той тръгна към последната врата в дъното на катакомбите. Ели и Роки го последваха.
— Когато минавах покрай мъртвите жени в тези стени, аз си спомних нещо отпреди шест години, когато бях на осем. Друг вик. На майка ми. В една пролетна нощ се събудих от глад и станах от леглото, за да хапна нещо. В кухнята имаше шоколадови курабии. Сънувах ги. Слязох долу. В някои стаи лампите светеха. Помислих, че ще видя мама или баща ми, но не ги видях.
Спенсър спря пред боядисаната в черно врата в дъното на катакомбите.
Ели и Роки застанаха до него.
— В кухнята беше тъмно. Щях да взема колкото курабии можех да нося. Тъкмо отварях кутията, когато чух писък. Навън. Зад къщата. Приближих се до прозореца. Надникнах през пердето. Мама беше на моравата. Тичаше към къщата. Идваше от хамбара. Той… бягаше след нея. Хвана я до басейна. Блъсна я. Удари я. В лицето. Тя отново изпищя. Той пак я удари. И още веднъж. И още веднъж. Бързо. Моята майка. Удряше я с юмруци. Тя падна. Той я ритна в главата. Той ритна моята майка в главата. Тя не издаде звук и не помръдна. Всичко стана много бързо. Той погледна към къщата. Не ме видя. Вдигна майка ми и я занесе в хамбара. Стоях още малко до прозореца. Сетне върнах курабиите в кутията. Сложих капака. Качих се горе. Легнах. Завих се.
— И цели шест години не си спомняше нищо от това? — попита Ели.
Спенсър поклати глава.
— Заровил съм надълбоко спомена. Затова не можех да спя, докато работеше климатичната инсталация. Подсъзнателно съм се страхувал, че той ще дойде за мен през нощта и аз няма да го чуя заради бръмченето.
— И после, след всичките онези години отново чу вик…
— Викът ми въздейства по-силно, отколкото съзнавах. Изкара ме от леглото и ме доведе тук, под хамбара. И докато вървях към тази черна врата, по посока на писъка…
Ели протегна ръка към дръжката на вратата, за да я отвори, но той я спря и каза:
— Не. Още не съм готов да вляза там.
Пристъпвайки по леденостудения под, аз се приближавам до черната врата. Страхувам се от онова, което видях тази нощ и от случилото се в онази пролетна нощ, когато бях осемгодишен. Бях потискал спомена, но сега изведнъж се сещам. Изпитвам нещо по-силно от ужас. Състоянието ми е неописуемо. Стоя до черната врата — лъскава като безлунно нощно небе, отразено в езеро. Докосвам я. Ужасен съм и същевременно объркан, защото ми се струва, че съм и на осем, и на четиринайсет години и отварям вратата, за да спася не само жената, която е оставила кървавите отпечатъци на вратата на вестибюла, но и майка ми. Миналото и настоящето се сливат в едно и аз влизам в кланицата.
Вътре е тъмно. Таванът, стените и подът са черни като мастило. На лъскавата стоманена маса е окована гола жена. Устните й са разцепени и кървят. Главата й апатично се поклаща. В помещението има една- единствена крушка. Точно над масата. Лампата се рее в празното пространство като небесно тяло или жесток лъч на богоподобен инквизитор. Баща ми е облечен в черно. Виждат се само лицето и ръцете му, сякаш са откъснати от тялото и се движат сами. Той прилича на привидение, което се мъчи да се материализира. Баща ми изважда отнякъде лъскава спринцовка.
„Не, не“ — изкрещявам аз и се хвърлям към него, като го изненадвам. Спринцовката изчезва там, откъдето се е появила. Блъскам баща ми назад, покрай масата, извън обсега на светлината, в най-тъмния ъгъл, докато се удряме в стената. Крещя и го бъхтя с юмруци, но съм само четиринайсетгодишен и слаб, а той е в разцвета на силите си. Ритам го, но съм бос. Той ме вдига като перце, обръща се, понася се в празното пространство и ме блъска в нещо твърдо, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Болка пронизва гръбнака ми. Пред очите ми започва да пада мрак, но жената отново вика и гласът й ми помага да не изпадна в безсъзнание, макар че не мога да се съпротивлявам срещу баща ми.
Той ме притиска с тялото си до стената и ме вдига. Лицето му застрашително се появява пред мен. На челото му падат кичури черна коса. Очите му са толкова тъмни, че приличат на дупки, през които виждам мрака зад него. „Не се страхувай, момчето ми. Няма да те нараня. Ти си моята кръв, моето семе, моето творение. Никога не бих те наранил. Разбираш ли? Чуваш ли ме, синко, сладкия ми малък Мики? Радвам се, че си тук. Рано или късно това щеше да се случи. Сладкото ми момченце. Знам защо си тук. Знам защо си дошъл.“
Аз съм зашеметен и дезориентиран от мрака в стаята, от ужаса в катакомбите и защото той ме е вдигнал и притиснал до стената. Гласът му е приспивен, но в същото време страшен и странно съблазнителен и аз почти съм убеден, че той няма да ме нарани. Някак съм изтълкувал погрешно нещата, които видях. Баща ми продължава да говори по същия хипнотичен начин. Думите се леят като поток от устата му. Не ми дава възможност да разсъждавам. „Знам защо си дошъл. Знам защо си тук. Ти си моята кръв, моето семе, моят син. Не си по-различен от мен, отколкото отражението ми в огледалото. Чуваш ли, Мики, сладкото ми момченце? Знам какъв си, защо си дошъл тук и какво ти трябва. От какво се нуждаеш. Знам, знам. И ти го знаеш. Знаеше го, когато влезе през вратата и видя жената на масата. Когато видя
