наслаждаващи се на слънцето туристи от Ню Джърси, макар че Боб се бе престарал, като се бе издокарал с черни мокасини, черни чорапи и бермуди.
До входа на хотела се приближи екскурзионен микробус с големи прозорци и спря пред тях. На вратите на микробуса пишеше:
ВОДНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА КАПИТАН ЧЕРНАТА БРАДА
Отдолу бе нарисуван ухилен пират и с по-малки букви бе обяснено:
ПЛУВАНЕ С АКВАЛАНГИ, ДЖЕТОВЕ ПОД НАЕМ, ВОДНИ СКИ И ДЪЛБОКОВОДЕН РИБОЛОВ
Шофьорът слезе и отвори плъзгащата се врата, за да се качат. Той беше с бяла ленена риза, леки бели къси панталони и яркорозови платнени обувки със зелени връзки. Въпреки дългите си черни къдрици и сребърната обеца, той пак изглеждаше интелигентен и изпълнен с достойнство, какъвто беше и в униформата на капитан в дните, когато Фил служеше при него в полицията на Лос Анджелис. Черната му като мастило кожа изглеждаше още по-тъмна и лъскава от тропическата жега на Маями.
Семейство Падракян се качиха в микробуса, а Фил седна отпред, до шофьора, който сега бе известен на приятелите си като Роналд, или за по-кратко Рон, Труман.
— Страхотни обувки — рече Фил.
— Дъщерите ми ги избраха.
— Да, но и ти ги харесваш.
— Не мога да лъжа. Жестоки са.
— Сякаш танцуваше, когато слезе от микробуса. Фукаше се с тях.
Рон се ухили, потегли и каза:
— Вие, белите, винаги завиждате на движенията ни.
Рон говореше с толкова убедителен английски акцент, че Фил можеше да затвори очи и да види Биг Бен. В процеса на раздялата с карибската напевност Рон бе установил, че притежава талант за имитиране на акценти и диалекти. И сега той беше техният човек с хиляда гласове.
— Трябва да ви кажа, че сме уплашени до смърт от всичко това — нервно започна Боб Падракян.
— Сега сте в безопасност — успокои го Фил и се обърна, за да се усмихне окуражително на тримата бегълци.
— Никой не ни преследва, освен ако не ни наблюдават отгоре — каза Рон, макар че семейство Падракян може би не знаеха какво има предвид. — А това е малко вероятно.
— Искам да кажа — продължи Боб, — че ние дори не знаем кои сте, по дяволите.
— Ние сме ваши приятели — увери го Фил. — Всъщност, ако нещата се уредят така, както стана с мен, Рон и семейството му, ние ще бъдем най-добрите приятели, които сте имали.
— Повече от приятели — добави Рон. — Семейство.
Боб и Джийн изглеждаха недоверчиви и уплашени. Марк бе твърде малък, за да се притеснява.
— Не се тревожете — рече Фил. — Скоро всичко ще ви бъде обяснено.
Те спряха пред огромен търговски център и влязоха вътре. Минаха покрай десетки магазини. Тръгнаха по едно от не толкова оживените крила, стигнаха до врата, на която бяха нарисувани международните символи за тоалетна и телефони и се озоваха в дълъг коридор. Стълбището в дъното ги отведе надолу, до едно от големите товарни помещения на търговския център, където приемаха идващите стоки.
Две от четирите врати за камиони бяха отворени и вътре имаше превозни средства с доставки. Трима униформени служители от магазина за сирене, сушено месо и деликатеси бързо разтоварваха камион на четвърта платформа. Слагаха кашоните на ръчни колички, караха ги до товарния асансьор и не проявяваха интерес към Фил, Рон и семейство Падракян. На много от кашоните имаше надписи „Нетрайни стоки, да се държат в хладилник“.
Шофьорът на камиона на първа платформа се появи от тъмното товарно помещение. Те се приближиха и той скочи на пода. Петимата се качиха в задната част на камиона. Шофьорът затвори вратата зад тях и след минута потегли.
Товарното отделение беше празно с изключение на купчината дунапренени подплати за мебели. Петимата седнаха върху тях. Не можеха да разговарят заради бръмченето на двигателя и тракането на металните прегради около тях.
След двайсет минути камионът спря. Моторът угасна. През предното стъкло блесна слънчева светлина. В небето се стрелкаха бели чайки. Фил долови миризмата на морска сол във въздуха.
— Сега малко ще вървим — каза той.
Къмпингът беше на около четиристотин метра от мястото, където слязоха от камиона. Боядисаната в жълто-кафяво каравана беше грамадна, но само една от множеството с такива размери, паркирани между палмите.
Дърветата лениво се поклащаха от влажния крайбрежен бриз. На стотина метра, досами разбиващите се вълни, два пеликана сковано крачеха напред-назад, сякаш изпълняваха древен египетски танц.
Ели беше една от тримата, които работеха с компютрите в хола на караваната. Тя стана и се усмихна, а Фил я прегърна и целуна, сетне нежно погали корема й и каза:
— Рон има нови обувки.
— Видях ги.
— Кажи му, че движенията му наистина са хубави с тези обувки. Това ще го накара да се почувства добре.
— Да, така е.
— Ще го накара да се почувства чернокож.
— Но той е чернокож.
— Е, да, разбира се.
Двамата се присъединиха към Рон и семейство Падракян, които бяха седнали в кухнята с формата на конска подкова със седем места.
Ели се настани до Джийн Падракян, поздрави я с добре дошла в този нов живот и стисна ръката й, сякаш й беше сестра, която не я бе виждала отдавна и докосването до нея беше утеха. Ели притежаваше особена сърдечност, която бързо предразполагаше новодошлите.
Фил я гледаше с гордост и обич. Дори малко й завиждаше за общителността.
Накрая, още вкопчил се в смътната надежда, че един ден може да се върне към предишния си живот и без да е в състояние да приеме новия, който му предлагаха, Боб Падракян каза:
— Но ние загубихме всичко. Добре, ще имам ново име, самоличност и биография. Но какво ще правим отсега нататък? Как ще си изкарваме прехраната?
— Бихме искали да работите с нас — отговори Фил. — Ако не желаете… тогава може да ви настаним на друго място и да ви дадем начален капитал, за да си стъпите на краката. Можете да живеете извън съпротивата. Дори ще ви уредим свястна работа.
— Но никога вече няма да намерите покой — добави Рон, — защото сега знаете, че никой не е в безопасност в този дързък нов световен ред.
— Ти и Джийн си навлякохте неприятности с тях заради отличните си компютърни умения — продължи Фил. — А на нас ни трябват колкото е възможно повече такива специалисти.
Боб се намръщи.
— Какво по-точно ще правим?
— Ние ги затрудняваме. Проникваме в компютрите им, за да разберем кой е в списъка на жертвите им. Когато е възможно, измъкваме набелязаните хора от неприятностите,
Боб погледна двамата, които работеха с компютрите в хола на караваната.
— Изглежда, сте добре организирани и щедро финансирани. Замесени ли са чуждестранни пари? — Боб погледна многозначително Рон Труман. — Независимо какво става в тази страна сега или в близко бъдеще, аз още се смятам за американец и винаги ще бъда.
