от веригата „Айви лийг“.
Държанието му беше сдържано, но дружелюбно.
— Приятел сте на госпожица Кийн, така ли? Вероятно сте били съученици в гимназията? Или в колежа?
— Не. Не я познавам толкова отдавна. Запознахме се в заведението, където тя работи. Отскоро… сме приятели. Но държа на нея и… Ами, притеснявам се, че й се е случило нещо.
— Какво мислите, че може да й се е случило?
— Не знам. Но сигурно сте информиран, че снощи къщата, където живее Валери, е била нападната от екип на специалните сили. Сградата е ваша собственост.
Лий не отговори веднага.
— Да, снощи след операцията властите дойдоха в дома ми, за да ме разпитат за Валери.
— Какви бяха… онези власти?
— Трима мъже. Твърдяха, че са от ФБР.
— Твърдяха?
— Показаха ми документи, но лъжеха.
Спенсър се намръщи и попита:
— Но откъде сте толкова сигурен?
— Имам богат опит с измамите и предателствата. — Лий не изглеждаше нито ядосан, нито огорчен. — Развих нюх към тези неща.
Спенсър се запита дали това е обяснение или предупреждение. Разбра, че не се намира в присъствието на обикновен бизнесмен.
— Щом не са били федерални агенти…
— О, сигурен съм, че бяха федерални агенти. Но мисля, че използваха документите на ФБР.
— Да, но ако са били от друго бюро, защо не са показали истинските си карти?
Лий сви рамене.
— Агенти мошеници, действащи, без да са упълномощени от бюрото си, които се надяват да конфискуват пари от сделка с наркотици, биха имали причина да заблуждават хората с фалшиви карти.
Спенсър знаеше, че такива неща се случват.
— Не мога да повярвам, че Валери е замесена в търговия с наркотици.
— Убеден съм, че не е. Ако мислех така, нямаше да й дам под наем къщата. Търговците на наркотици са боклуци. Развалят децата и съсипват живота им. Освен това, макар че плащаше наема си в брой, госпожица Кийн не беше богата.
— Щом онези мъже не са били ченгета мошеници от Агенцията за борба с наркотиците, дошли да приберат печалба от продажба на хероин, и не са били от ФБР, какви са били тогава?
Луис Лий се намести на креслото и наклони глава така, че отраженията на лампата с абажур от цветно стъкло паднаха върху очилата му и скриха очите му.
— Понякога някое правителство или правителствено бюро чувства безсилие, когато трябва да играе по правилата. При наличието на изпиране на океани от пари от данъци и от абсурдни букмейкърски системи за някои длъжностни лица от правителството е лесно да финансират тайни операции, за да постигнат цели, непостижими със законни средства.
— Господин Лий, четете ли много шпионски романи?
Луис Лий се усмихна.
— Те не ме интересуват.
— Извинете, но думите ви звучат малко параноично.
— Говоря само от личен опит.
— Тогава животът ви е бил по-интригуващ, отколкото изглежда.
— Да — отговори Лий, но не добави нищо повече и след миг мълчание продължи: — Колкото по-голямо е едно правителство, толкова по-вероятно е да е пълно с такива тайни организации — някои малки, но други не. А американското правителство е голямо, господин Грант.
— Да, но…
— Преките и косвените данъци изискват обикновеният гражданин да работи от януари до средата на юли, за да плати дължимото на правителството.
— И аз съм чувал тези статистически данни.
— А когато е толкова голямо, правителството става и арогантно.
Луис Лий не приличаше на фанатик. В гласа му не се долавяше нито гняв, нито огорчение. Всъщност, макар да бе предпочел да се обгради с красиви френски мебели, той излъчваше спокойствието на будист, непретенциозност и типично азиатско примирение с настоящата ценностна система на света. Приличаше повече на прагматик, отколкото на кръстоносец.
— Враговете на госпожица Кийн са и мои врагове, господин Грант.
— И мои.
— Но нямам намерение да се превръщам в мишена — както постъпвате вие. Снощи не изразих съмнения към документите на тримата мъже, които се представиха за федерални агенти. Това нямаше да бъде разумно. Вярно, не им помогнах, но се престорих, че им съдействам. Знаете какво имам предвид.
Спенсър въздъхна и прегърби рамене.
Лий сложи ръце на коленете си и се наведе напред. Проницателните му черни очи отново се видяха, когато се отмести от разноцветната светлина на лампата.
— Вие сте били човекът в къщата й снощи — заяви той.
Спенсър се изненада за пореден път.
— Откъде знаете, че съм бил там?
— Агентите разпитваха дали госпожица Кийн живее с мъж с ръст и тегло като вашите. Мога ли да попитам какво правехте там?
— Валери закъсня за работа и аз се разтревожих. Отидох в дома й, за да проверя дали не се е случило нещо.
— И вие ли работите в „Червената врата“?
— Не. Чаках я там. — Спенсър реши да каже само това. Останалото беше заплетено и неудобно. — Може ли да ми кажете нещо, което би ми помогнало да намеря Валери?
— Не.
— Единственото ми желание е да й помогна, господин Лий.
— Вярвам ви.
— Тогава защо не ми съдействате? Какво пишеше във формуляра й за наемане на къща? Предишен адрес, месторабота, кредитна справка? Всичко, което би ми помогнало и насочило.
Бизнесменът се облегна назад и премести късите си ръце на облегалката на креслото.
— Нямаше формуляр.
— Вие притежавате много сгради и съм убеден, че онзи, който отговаря за това, се нуждае от подобни формуляри.
Луис Лий повдигна вежди — театрално изражение за такъв невъзмутим човек.
— Проучили сте ме. Много добре. Е, в случая с Валери Кийн нямаше формуляр, защото ми я препоръча един човек от „Червената врата“, който също беше мой наемател.
Спенсър се сети за красивата сервитьорка, която беше наполовина виетнамка, наполовина чернокожа.
— Роузи?
— Може би.
— Тя и Валери приятелки ли са?
— Да. Запознах се с госпожица Кийн и я одобрих. Прецених, че мога да й имам доверие. Това беше всичко, което ми бе необходимо да знам за нея.
— Тогава трябва да говоря с Роузи.
— Тя несъмнено ще бъде на работа довечера.
— Трябва да говоря с нея, колкото е възможно по-скоро. Отчасти заради разговора с вас имам ясното
