Тъмните реки на сърцето

— По компютърната проекция, основаваща се на анализ на бръчките в ъгълчето на окото, по процента сиви косми в косите и по видимата степен на втвърдяване на лицевите мускули и кожата на шията.

— Твърде големи изводи от толкова малко…

— Съвсем не — прекъсна го тя. — Системата прави аналитични проекции от десет мегабайтова база данни с биологична информация и аз съм готова да се обзаложа, че казва истината.

Той се възбуди от начина, по който сочните й устни оформяха думите. Устата й беше по-хубава и от очите. Съвършена.

Рой се прокашля.

— Ами…

— Кестенява коса, кафяви очи.

Той се намръщи.

— Косата, да, но на снимката очите не се виждат.

Мелиса стана, взе фотографията от ръката му, сложи я на бюрото и с молив посочи извивките на очната ябълка на мъжа.

— Той не гледа в обектива, затова дори да разглеждаме снимката под микроскоп, пак няма да видим достатъчна част от ириса, за да определим цвета. Но дори от такава перспектива компютърът може да открие няколко квадратчета с цвета.

— Тогава очите му са кафяви, така ли?

— Тъмнокафяви.

Мелиса остави молива, стана и сложи лявата си ръка на хълбока. В тази поза изглеждаше крехка като цвете и решителна като армейски генерал.

Рой харесваше непоклатимото й самочувствие, резките движения и увереността, с която тя говореше. Пък и онези устни.

— Въз основа на компютърния анализ, съпоставящ физическото му съотношение със съизмерими предмети на снимката, мъжът е висок метър и осемдесет. — Мелиса не изговаряше докрай думите и фактите излизаха от устата й с отривистата енергия на куршуми, изстреляни от автоматично оръжие. — Тежи осемдесет и два килограма. От индо-европейската раса. Гладко избръснат. В добро физическо състояние. И наскоро се е подстригвал.

— Нещо друго?

Мелиса извади от папката още една снимка.

— Това е той. В анфас.

Рой погледна втората фотография и се изненада.

— Не знаех, че имате такава снимка.

— Нямахме — каза Мелиса и с видима гордост се вторачи в изображението. — Това не е същинска фотография, а проекция на вероятния образ, основаваща се на компютърния анализ на структурата на костите и на отлагането на тлъстини на частичния профил.

— Компютърът може да прави това?

— Нововъведение в програмата.

— Надеждно ли е?

— Като се има предвид перспективата, с която трябваше да работи компютърът в този случай, вероятността това лице да съответства на истинското, е деветдесет и четири процента.

— Мисля, че това е по-хубаво от портрет по описание, нарисуван от полицейски художник.

— Много по-хубаво. Нещо не е ли наред? — след миг мълчание попита тя.

Рой осъзна, че Мелиса го гледа, а той се е вторачил в устата й.

— Ами… — Рой погледна портрета на загадъчния мъж. — Питах се… Каква е тази линия на дясната страна на лицето?

— Белег.

— Наистина ли? Сигурна ли си? От ухото до върха на брадичката?

— Голям белег — отговори тя и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си. — Цикатриксиален. Предимно гладка тъкан, тук-там набръчкана по краищата.

Рой отново погледна първата снимка и видя, че там се вижда част от белега, макар отначало да го бе помислил за нещо друго.

— Стори ми се, че е ивица светлина между сенките. Лъч от улична лампа.

— Не.

— Не е ли възможно да е светлина?

— Не. Белег е — категорично заяви Мелиса и извади книжна кърпичка от отвореното чекмедже.

— Страхотно. Лесно ще го идентифицираме. Този тип, изглежда, е изкарал специална подготовка — или военна, или паравоенна. И с този белег… Обзалагам се, че го е получил по време на изпълнение на служебния дълг. Бил е тежко ранен. Може би толкова тежко, че са го освободили от длъжност или е бил пенсиониран по инвалидност — психическа или физическа.

— Полицията и военните организации не унищожават архивите си.

— Точно така. Ще го хванем за седемдесет и два часа. По дяволите, по-скоро за четирийсет и осем. Благодаря, Мелиса.

Тя бършеше устните си с кърпичката. Не я интересуваше дали размазва червилото си, защото не боядисваше устните си. Пък и не беше необходимо. Червилото нямаше да я направи по-красива.

Рой остана очарован от начина, по който сочните й, Меки устни нежно се притиснаха до меката кърпичка.

Осъзна, че се е вторачил в нея, а тя отново забелязва този факт. Той отмести поглед към очите й.

Мелиса леко се изчерви, извърна глава и хвърли кърпичката в кошчето за отпадъци.

— Може ли да взема това копие? — попита Рой и посочи компютърния портрет.

Тя извади кафяв плик, даде му го и каза:

— Сложих тук пет разпечатки и две дискети с портрета.

— Благодаря, Мелиса.

— Моля.

Страните й още бяха румени и Рой усети, че за пръв път, откакто я познава, е проникнал отвъд хладната й, делова фасада и се е докоснал до душата й — истинската й изящна и чувствена същност, която Мелиса обикновено се стремеше да прикрива. Той се запита дали да не й предложи среща.

Рой извърна глава и се вторачи в работниците в компютърната лаборатория. Беше убеден, че те са доловили атмосферата на еротична възбуда, витаеща в кабинета на шефката им. Но и тримата изглеждаха погълнати в работата си.

Когато Рой отново се обърна към Мелиса, готов да я покани на вечеря, тя крадешком бършеше ъгълчето на устните си с върха на пръста си. Мелиса се опита да прикрие това, като сложи ръка на устата си и се престори, че кашля.

Изумен, Рой установи, че тя е изтълкувала погрешно сладострастния му поглед. Мелиса явно бе помислила, че вниманието му е привлечено към устните й, защото там има троха или са изцапани с нещо.

Тя не забелязваше страстта му. Ако наистина беше лесбийка, Мелиса сигурно бе предположила, че Рой знае за това и не би проявил интерес към нея. Ако не беше лесбийка, тя вероятно не можеше да си представи да се хареса — или да бъде обект на желанието — на мъж със закръглено лице, двойна брадичка и пет излишни килограма на ханша. Той се бе сблъсквал и преди с този предразсъдък — външността. Много жени с промити мозъци от консуматорската култура, която внушаваше фалшиви ценности, се интересуваха само от мъже, изглеждащи като онези в рекламите за „Марлборо“ или на „Кевин Клайн“. Те не разбираха, че мъжът с добродушното лице на любим чичо, може да е по-мил, по-мъдър, по- отзивчив и по-добър любовник от сексапилния мускулест здравеняк, който прекарва повечето си време в гимнастическия салон. Жалко, ако Мелиса беше толкова празноглава. Колко жалко.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита тя.

— Не. Вече направи много. Щом разполагаме с този портрет, няма начин да не го хванем.

Мелиса кимна.

— Трябва да отида в лабораторията за отпечатъци, за да проверя дали са заснели нещо от фенерчето