си бе купувала нещо на изплащане, нямаше кредитна карта, не си беше открила чекова или спестовна сметка и не беше проверявана от работодател или хазяин.
Да бъдеш двайсет и девет годишен и да нямаш кредитна история в съвременна Америка би означавало, че си циганин или безработен скитник. Но Валери явно не беше нито едно от двете.
Добре. Разсъждавай. Атаката на едностайната й къща означаваше, че полицията или някой друг я търси. В такъв случай Валери беше издирван престъпник с криминално досие.
Спенсър се върна по електронните магистрали в компютъра на полицията на Лос Анджелис и претърси съдебните файлове на града, околностите и щата, за да провери дали жена на име Валери Ан Кийн е била осъждана за престъпление или има заповед за арест.
Системата за града даде отрицателен отговор.
Околията отвърна с:
НЯМА ДОСИЕ
А щатът:
НЯМА ТАКАВА В СПИСЪЦИТЕ
Нямаше нищо.
Използвайки връзката за електронен обмен на информация между полицията на Лос Анджелис и ФБР, Спенсър получи достъп до файловете на Министерството на правосъдието във Вашингтон, които съдържаха данни за хората, осъдени по федерални обвинения. Валери не фигурираше и там.
Освен известния списък на десетте най-издирвани престъпници, ФБР търсеше и стотици други хора, свързани с разследването на различни престъпления — или заподозрени, или потенциални свидетели. Валери Ан Кийн липсваше и в тези списъци.
Тя беше жена без минало.
Въпреки всичко Валери бе направила нещо, защото я издирваха. При това отчаяно.
Спенсър си легна в един и десет след полунощ.
Макар че беше капнал от умора и ритъмът на дъжда би трябвало да му подейства успокояващо, той не можеше да заспи. Лежеше по гръб, взираше се ту в тъмния таван, ту в разлюлените клони на дърветата през прозореца и слушаше безсмисления монолог на бушуващия вятър.
Отначало не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за жената. Лицето й. Очите. Гласа. Усмивката. Загадъчността.
След известно време обаче мислите му се пренесоха в миналото, както често и лесно ставаше. За него споменът беше магистрала, водеща в една-единствена посока — онази лятна нощ, когато беше четиринайсетгодишен и мракът се сгъстяваше, когато всичко, което знаеше, се оказа измама, когато надеждата умря и страхът стана негов постоянен спътник, когато се събуди от крясъка на упорит бухал, чийто единствен въпрос впоследствие се превърна в основният проблем в живота му.
Роки, който обикновено мигновено усещаше настроенията на господаря си, още крачеше неспокойно насам-натам и явно не съзнаваше, че Спенсър се отпуска в обятията в безмълвното терзание на настойчивата памет и му е необходима компания. Кучето не реагира, когато Спенсър го повика.
Роки неуморно сновеше в мрака между отворената врата на спалнята, заставаше на прага, вслушваше се в бурята, бушуваща в комина на камината, приближаваше се до прозореца на спалнята, слагаше лапи на перваза и се вторачваше в разлюляната от вятъра евкалиптова горичка. Макар че нито скимтеше, нито ръмжеше, кучето имаше разтревожен вид, сякаш лошото време бе довяло нежелан спомен от собственото му минало, който го бе оставил разстроено и неспособно да възвърне покоя си.
— Хайде, момче — каза Спенсър. — Ела тук.
Без да му обърне внимание, Роки тръгна към вратата.
Във вторник вечерта Спенсър бе отишъл в „Червената врата“, за да говори за онази юлска нощ преди шестнайсет години. Но вместо това се запозна с Валери Кийн и, за негова изненада, говори за други неща. Но още беше обсебен от онази юлска нощ.
— Ела тук, Роки — повтори той и потупа дюшека.
След още една минута на увещания кучето най-сетне се качи в леглото. Легна и сложи глава на гърдите на Спенсър. Отначало трепереше, но после бързо се успокои от гальовната ръка на господаря си. Вирнал едното си ухо нагоре и отпуснал другото надолу, Роки внимателно започна да слуша историята, която бе чувал в безброй нощи като тази, когато беше единствената публика или докато придружаваше Спенсър в баровете, където господарят му черпеше непознати, заслушани в думите му в пиянски унес.
— Бях на четиринайсет години — започна Спенсър. — Това се случи в средата на юли и нощта беше топла и влажна. Спях завит само с чаршаф и прозорецът на спалнята ми беше отворен. Спомням си, че сънувах мама, която бе починала преди повече от шест години. В съня не се случи нищо. Спомням си само топлотата, радостта и утехата, че съм с нея… и може би мелодичния й смях. Тя имаше прекрасен смях. Но ме събуди друг звук. Не беше силен, но повтарящ се — приглушен и странен. Озадачен и с все още замъглено съзнание от съня, аз седнах в леглото, но не се уплаших. Чух, че някой непрекъснато пита „кой“. Спираше, настъпваше тишина, после отново започваше да повтаря: „кой, кой, кой“. Разбира се, когато се разсъних, разбрах, че това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец…
Онази далечна юлска нощ отново привлече Спенсър като астероид, пленен от по-силното притегляне на земята и обречен на все по-смаляваща се орбита, която щеше да завърши със сблъсък.
…Това е бухал, кацнал на покрива, точно над отворения ми прозорец, и кряка в нощта.
Ставам от леглото и отивам в банята. Очаквам бухането да спре, когато гладният бухал разпери криле и отново полети на лов за мишки. Но дори след като се връщам в леглото, бухалът, доволен стои на покрива и пее едносричната си песен.
Отивам до отворения прозорец и тихо вдигам двойните щори, опитвайки се да не го уплаша, за да не отлети. Но когато подавам глава навън и се обръщам нагоре в очакване да видя ноктите му вкопчени в дървените покривни плочи и извити към стрехите, и преди да кажа „къш“ или бухалът да попита „кой“, се чува друг, съвсем различен звук — пронизителен и тъжен, окаяно стенание на ужас, идващо от далечно място в лятната нощ. Поглеждам към хамбара, който се намира на двеста метра зад къщата, към осветените от луната поля зад него, към обраслите с дървета хълмове зад полята. Отново се разнася вик — този път по-краткотраен, но още по-нещастен и пронизителен.
Откакто съм роден, живея сред природата и знам, че това е смъртоносна зона, управлявана от най- безмилостните зверове и от най-жестокия от всички закони — законът за естествения подбор. Много нощи съм чувал зловещия, потреперващ вой на глутница койоти, преследващи плячка или празнуващи улова. От хълмовете понякога отеква победоносният рев на планински лъв, който е разкъсал заек — звук, който те кара да вярваш, че адът съществува и прокълнатите са отворили портите.
Викът, който привлича вниманието ми и кара бухалът на покрива да млъкне, не е на хищник, а на жертва. Гласът е на нещо слабо и уязвимо. Горите и полята са изпълнени с плахи и безпомощни същества, които живеят само за да загинат от насилствена смърт и това става непрекъснато всеки час и всеки ден. Бог може би забелязва техния ужас, защото знае за смъртта на всяко врабче, но остава невъзмутим.
Изведнъж нощта става съвсем тиха, а въздухът — неестествено неподвижен, сякаш далечният вопъл на страх е бил звукът на двигателите на съзиданието, които, изскърцвайки, спират. Звездите са твърди точки светлина и престават да блещукат, а луната все едно изглежда като нарисувана на платно. Дърветата, храстите, летните цветя, полята, хълмовете и далечните планини приличат на изкристализирали сенки в различни оттенъци на черното и крехки като тънък лед. Въздухът сигурно още е топъл, но аз съм скован от студ.
Безшумно затварям прозореца, обръщам се с гръб към него и тръгвам към леглото. Клепачите ми натежават. Не съм се чувствал толкова уморен.
Но в същия миг осъзнавам, че в мен има необяснимо противоречие. Умората ми не е толкова физическа, колкото психическа и сънят е по-скоро желание, отколкото потребност. Сънят е бягство. От страха. Треперя,
