Тъмните реки на сърцето

но не от студ. Въздухът е топъл. Аз треперя от страх.

Но страх от какво? Не мога да разпозная източника на безпокойството си.

Знам, че виковете, които чух, не са обикновени. Стенанията отекват в съзнанието ми. Смразяващи вопли. Напомнят ми нещо, което съм чувал и преди, макар да не мога да си спомня какво, кога и къде. Колкото по-дълго окаяните стенания отекват в паметта ми, толкова по-бързо бие сърцето ми.

Изпитвам отчаяно желание да си легна, да забравя виковете, нощта, бухала и въпроса му, но знам, че няма да заспя.

Облечен съм само по гащета, затова бързо намъквам джинсите. Сега, когато съм твърдо решен да действам, сънят не ме привлича. Всъщност съм обзет от чувство за неотложност — толкова странно, колкото и предишното ми усещане за умора и желание да заспя. Излизам от спалнята, тласкан от непреодолимо любопитство, от желание за среднощно приключение, присъщо на всички момчета, и от ужасната истина, която още не съзнавам, че знам.

Къщата е студена, защото моята стая е единственото помещение без климатична инсталация. Няколко лета поред аз затварям отдушниците, за да се предпазя от хладния поток, защото предпочитам благодатта на чистия въздух, дори във влажна юлска нощ… и защото от няколко години не мога да спя от съскането и бръмченето на климатичната инсталация. Отдавна се страхувам, че този тих, но постоянен шум ще заглуши някой друг звук в нощта, който трябва да чуя, за да оцелея. Нямам представа какъв може да е онзи друг звук. Страхът ми е безпочвен и детински и аз се смущавам от него. Но въпреки това страхът контролира навиците ми на сън.

Коридорът на горния етаж е посребрен от лунната светлина, която струи през двете капандури. Тук-там покрай стените леко проблясва лакираният чамов под. В средата на коридора има персийски килим със сложни шарки, чиито извити и вълнообразни очертания поглъщат лъчите на пълната луна и неясно ги отразяват. Под мен сякаш има стотици бледи, фосфоресциращи, преплетени форми и сякаш не стъпвам по килим, а — подобно на Исус — вървя по водите на море и гледам загадъчните обитатели на дъното.

Минавам покрай стаята на баща ми. Вратата е затворена.

Стигам до стълбището, където се поколебавам.

Къщата е тиха.

Слизам по стълбите. Треперя, търкам голите си ръце с длани и се чудя на необяснимия си страх. Вероятно още в този миг аз смътно осъзнавам, че слизам там, откъдето никога няма да мога да изляза…

Докато кучето слушаше като изповедник, Спенсър разказа всичко за онази отдавнашна нощ, за скритата врата, за тайното място и за пулсиращото сърце на кошмара. Докато говореше, гласът му постепенно заглъхна и се превърна в шепот.

Когато спря да разказва, Спенсър временно бе изпаднал в състояние на покой, което щеше да изчезне с появата на зората, но беше приятно заради уклончивостта и мимолетността си. Пречистен, той най-сетне затвори очи и разбра, че ще спи, без да сънува.

На сутринта щеше да започне да търси жената.

Изпитваше неловкото чувство, че върви през истински ад, какъвто често бе описвал на търпеливото куче. Нямаше друг избор. Пред него имаше само един приемлив път и Спенсър беше принуден да тръгне по него.

А сега, заспивай.

Навън се лееше дъжд и ромоленето приличаше на звука на опрощението — макар че някои петна никога не изчезват.

6.

На сутринта Спенсър видя, че има няколко незначителни охлузвания и червени белези по лицето и ръцете, останали от отломките на гранатите със сълзотворен газ. В сравнение с белега на лицето му, онези рани едва ли биха предизвикали коментар. Той седна пред бюрото си в хола, закуси с английски кифлички и кафе и проникна в компютъра на областните данъчни власти. Установи, че едностайната къща в Санта Моника, където до предишния ден бе живяла Валери, е собственост на фамилния фонд на Луис и Мей Лий. Сметките за данък сгради се изпращаха на нещо, наречено „Китайска мечта“ в Западен Холивуд.

Тласкан от любопитство, той поиска списък на другите притежания на фонда. Семейство Лий имаха четиринайсет сгради — пет къщи в Санта Моника, два жилищни блока в Уестуд, три еднофамилни къщи в Бел Еър и четири комерсиални постройки в Западен Холивуд, сред които и адресът на „Китайска мечта“.

Луи и Мей Лий се бяха уредили добре.

Спенсър изключи компютъра и се вторачи в празния екран, после довърши кафето си. Беше горчиво, но го изпи.

В десет часа той и Роки пътуваха по магистрала Пасифик Коуст. Другите превозни средства ги изпреварваха при всяка удобна възможност, защото Спенсър спазваше ограничението за скоростта.

През нощта бурята се бе придвижила на изток, отнасяйки със себе си всички облаци. Утринното слънце беше бяло и на ярката му светлина източените на запад сенки имаха ъгли, остри като стоманени ками. Тихия океан беше тъмнозелен и сивкав.

Спенсър включи радиото на станция, по която предаваха само новини. Надяваше се да чуе репортаж за нападението на екипа на специалните сили предишната нощ и да научи кой ръководи операцията и защо издирват Валери.

Говорителят го информира, че данъците отново се вдигат. Икономиката изпадала в рецесия. Правителството налагало още ограничения върху притежаването на оръжия и върху насилието на телевизионния екран. Броят на обирите, изнасилванията и убийствата се увеличавал. Китайците обвинявали Съединените щати, че имат „орбитални смъртоносни лазерни лъчи“, а САЩ ги обвинявали в същото. Някои хора вярвали, че светът ще свърши от пожар, други — от наводнение — и двете групи предоставяли доказателства пред Конгреса от страна на конкуриращи се законодателни програми в стремежа си да спасят света.

Когато започна разказ за кучешка изложба, блокирана от протестиращи, които искаха да се сложи край на селективното развъждане и на „експлоатацията на животинската красота по време на изложби, не по- малко унизителни от разголването на млади жени в баровете“, Спенсър разбра, че няма да има репортаж за инцидента в едностайната къща в Санта Моника. Операцията на екипа на специалните сили би трябвало да се класира по-напред в програмата на всеки журналист от непристойните изложби на кучешките прелести.

Или медията не бе видяла нищо интересно в нападението на частен дом от ченгета с картечни пистолети, или агенцията, извършила операцията, бе свършила отлична работа, заблуждавайки пресата. Бяха превърнали публично зрелище в тайна операция.

Той изключи радиото и пое по шосето за Санта Моника. На изток, в по-ниските хълмове, го чакаше „Китайска мечта“.

— Какво мислиш за изложбите на кучета? — обърна се Спенсър към Роки.

Кучето го погледна с любопитство.

— Нали си куче? Трябва да имаш мнение. В края на краищата експлоатират твоите събратя.

Роки или беше изключително предпазлив, когато се стигнеше до обсъждане на текущи събития, или беше само безгрижно, непроявяващо интерес към нищо куче, което нямаше отношение по сериозните социални въпроси на своя вид и на съвремието.

— Не ми се иска да мисля, че си се оттеглил от обществения живот и си приел статута на бозайник лумпен, на когото не му пука, че го експлоатират.

Роки се вторачи в пътя пред тях.

— Не си ли възмутен, че на чистокръвните женски се забранява да правят секс с помияри като теб? И че са принудени да се отдават само на чистокръвни мъжкари? При това с единствената цел да се раждат кученца, предназначени за унизителни изложби?

Роки тупаше с опашка по вратата.

— Добро куче. — Спенсър хвана волана с лявата си ръка и погали Роки с дясната. — Съгласен си с