— Установи връзка, моля — заповяда Рой и каза телефонния номер, който щеше да го пренесе в обятията на „Мама“.
Екранът примига и се появи въпрос:
КОЙ ХОДИ ТАМ?
За разлика от телефона, „Мама“ не реагираше на устни команди, затова Рой отби встрани на тесния път и спря пред алеята между две порти от ковано желязо, високи два метра, за да напише отговорите си на въпросите на компютърната система за сигурност. Предаде отпечатъка на палеца си и получи достъп до „Мама“, която се намираше във Вирджиния.
Избра „СИЛИ НА РЕДА“ и после „ЛОС АНДЖЕЛИС“ и се свърза с най-голямото от бебетата на „Мама“ на Западното крайбрежие.
Сетне претърси менютата в компютъра на полицията на Лос Анджелис и стигна до файловете на отдела по фотоанализ. Файлът, който го интересуваше, в момента беше активиран, както и предполагаше, и Рой се включи, за да гледа.
Екранът на портативния му компютър стана черно-бял и после се изпълни със снимка на мъж. Лицето му беше леко обърнато настрана от обектива и замъглено от сенки и дъжд.
Рой остана разочарован. Беше се надявал на по-ясен образ.
Изображението приличаше на творба на импресионист — разбираема като цяло и загадъчна в детайлите.
По-рано вечерта екипът за наблюдение в Санта Моника бе направил снимки на непознатия, който бе влязъл в едностайната къща, няколко минути преди нападението на отряда от специалните сили. Нощта, силният дъжд и оголените дървета бяха попречили на уличните лампи да хвърлят много светлина на тротоара и мъжът не се виждаше ясно. Нещо повече, те не го очакваха и го бяха помислили за обикновен минувач, който ще отмине, но останаха неприятно изненадани, когато той влезе в къщата на жената. Впоследствие направиха няколко снимки, но за съжаление некачествени и нито една не показваше цялото лице на загадъчния мъж, макар че фотоапаратът имаше телеобектив.
Най-ясната снимка вече беше сканирана от компютъра им, където се обработваше от програма за подобряване на образа. Компютърът щеше да се опита да изолира деформациите от дъжда и да ги премахне. Сетне постепенно щеше да освети еднакво всички пространства на снимката и да идентифицира биологичните структури в най-тъмните сенки, падащи върху лицето. И използвайки огромните си познания за формата на човешкия череп — с помощта на обемен каталог от разновидности, срещащи се в половете, расите и възрастовите групи — да изтълкува структурите, които съзира и да ги разработи на основата на най-добрите си догадки.
Процесът беше труден, дори при мълниеносната скорост, с която работеше програмата. Всяка снимка можеше да бъде раздробена на малки точки от светлина и сенки — късчета от ребус с еднаква форма, но различни по строеж и оттенък. Всяка една от стотиците кутийки на снимката трябваше да бъде анализирана, не само за да бъде дешифрирана какво представлява, но и какво е взаимоотношението й с множеството други квадратчета около нея, което означаваше, че компютърът трябва да извърши стотици милиони сравнения и да вземе също толкова решения, за да изчисти образа.
Дори тогава нямаше гаранция, че лицето, появило се от мрака, ще е точен образ на човека, който е бил фотографиран. Анализът от този вид беше изкуство — или игра на отгатване, но и надежден технологичен процес. Рой бе виждал примери, в които изчистеният компютърен портрет беше толкова различен от оригинала, колкото рисунката на художник любител на Триумфалната арка или на Манхатън по здрач. Но в повечето случаи лицето, което получаваха от компютъра, беше почти същото като на действителния човек.
И сега, докато компютърът взимаше решения и нагласяше хиляди квадратчета, изображението на екрана се движеше вълнообразно отляво надясно. Образът все още беше неясен. Макар да бяха настъпили промени, резултатът беше незабележим. Рой не виждаше разлика в лицето на мъжа.
През следващите няколко часа образът на екрана щеше да потрепва вълнообразно на всеки шест до десет секунди. Кумулативният ефект можеше да бъде преценен само ако се проверяваше на дълги интервали.
Рой потегли и известно време осветява хълмовете с фаровете на колата, търсейки изход от мрака, където процеждащата се през клоните на дърветата светлина от скупчените една до друга къщи загатваше за мистериозния живот на богатите и влиятелни хора, който Рой не разбираше.
От време на време той поглеждаше в екрана на компютъра. Вълнообразно движещото се лице. Обърнато в профил. Неясно и странно.
Когато най-сетне отново излезе на Сънсет Булевард и пое по разположените в низината улици на Уестуд, недалеч от хотела му, Рой изпита облекчение, че се връща сред хора, които повече приличаха на него, отколкото на обитателите на възвишенията. Гражданите в низините знаеха какво е страдание и несигурност. Те бяха хора, чийто живот Рой можеше да направи по-хубав и да им донесе справедливост и милост — по един или друг начин.
Лицето на екрана още приличаше на фантом — безформено и вероятно зло. Лицето на хаоса.
Подобно на жената, непознатият сигурно беше беглец и се изпречваше на пътя на реда, стабилността и справедливостта. А може би беше зъл или само объркан и смутен. Но в края на краищата това нямаше значение.
— Ще ти донеса покой — обеща Рой Майро, поглеждайки постепенно променящото се лице на екрана на компютъра. — Ще те намеря и ще ти донеса покой.
5.
Докато дъждът потропваше като конски копита по покрива, а кучето лежеше свито на кълбо и дремеше на стола, Спенсър използва възможностите на компютъра си, за да се опита да състави файл на Валери Кийн.
Според информацията от отдел „Моторни превозни средства“ шофьорската книжка, която тя имаше, й беше първата. Не беше подновявана и за да я получи, Валери си бе извадила карта за социално осигуряване като доказателство за самоличност. Отдел „Моторни превозни средства“ потвърди, че името и номерът й съответстват на онези в службата за социално осигуряване.
Това даде на Спенсър четири индекса, по които да я намери в други бази данни, където имаше вероятност да се появи Валери Кийн — име, дата на раждане, номер на шофьорската книжка и социалноосигурителен номер. Щеше да бъде интересно да научи повече за нея.
Миналата година, с много търпение и хитрост, той бе превърнал в игра проникването в големите национални кредитни агенции, които имаха едни от най-сигурните системи. И сега отново се гърчеше като червей в ябълка, търсейки Валери Ан Кийн.
Файловете им съдържаха шейсет и четири жени със същото име. Спенсър вкара социалноосигурителния й номер, но в отдел „Моторни превозни средства“ нямаше такъв.
Спенсър се намръщи, вкара рождената дата на Валери и поиска системата да я намери по нея. Една от жените беше родена на същия ден и месец, но двайсет години по-рано.
Докато Роки хъркаше до него, Спенсър написа номера на шофьорската книжка и зачака системата да провери жените на име Валери. От онези, които имаха шофьорски книжки, пет бяха в Калифорния, но нито един от номерата не съвпадаше с нейния. Пак задънена улица.
Убеден, че грешките са направени, когато е записвана информацията, Спенсър прегледа файловете на всяка една от жените, живеещи в Калифорния, търсейки шофьорска книжка или дата на раждане, които да се различават по някоя цифра от данните в отдел „Моторни превозни средства“. Беше сигурен, че някой от служителите е написал „шест“ вместо „девет“ или е разменил местата на цифрите.
Не. Нямаше грешки. И съдейки по информацията във всеки файл, никоя от онези жени не можеше да е Валери Кийн, която Спенсър търсеше.
Беше невероятно, но Валери Ан Кийн, която доскоро бе работила в „Червената врата“, отсъства от файловете на кредитните агенции и няма кредитна история. Това беше възможно само ако Валери никога не
