Тъмните реки на сърцето

красота.

Всички къщи с четирийсет стаи, построени в средиземноморски и френски стил, свръхмодерни жилища от цветно стъкло, червено дърво и стомана, кацнали на канарите досами океана, големите колкото океански кораби вили на Кейп Код и резиденциите на югозапад, разположени на площ шестстотин квадратни метра, с тавани с дърворезби и зали с двайсет места, озвучени с мощни уредби, се намираха на плажа, на скалите или навътре в сушата, на хълмове с изглед към морето.

Къщата на Спенсър беше в източния край, на склона на непопулярен и рядко населен каньон. Двулентовото асфалтирано шосе имаше кръпки и множество пукнатини, останали от земетресенията, които периодично разтърсваха крайбрежието. Порта от метални тръби и вериги, разположена между два огромни евкалипта, обозначаваше входа за чакълената алея за коли, дълга двеста метра.

На портата с тел беше закачена ръждясала метална табелка, на която с избелели червени букви пишеше:

ОПАСНОСТ! ЗЛО КУЧЕ!

Спенсър я сложи, когато купи къщата, много преди Роки да заживее с него. Тогава дори нямаше куче, още по-малко обучено да убива. Надписът беше празна заплаха, но имаше въздействие. Никой не го безпокоеше.

Портата не се задействаше с електронно устройство. Спенсър трябваше да излезе в дъжда, за да я отключи и заключи, след като влезе.

Малката къща се състоеше само от спалня, хол и голяма кухня и беше по-скоро бунгало. Основата беше каменна, за да не влизат мравки, а облицовката — от кедрово дърво. Времето и природните условия й бяха придали сребристосив оттенък. За някои къщата може би изглеждаше неугледна, но за Спенсър беше хубава и изпълнена с индивидуалност.

Бунгалото беше заобиколено, забулено и скрито в евкалиптова горичка. Дърветата не бяха подкастряни, откакто Спенсър бе купил мястото.

Каньонът и стръмният склон към възвишенията зад горичката бяха обрасли в храсталаци и ниски дъбове. През лятото, лишени от влага от сухите ветрове Санта Ана, хълмовете и клисурите изсъхваха. Два пъти за осем години пожарникарите заповядаха на Спенсър да се евакуира. Бяха непреклонни, сякаш идваше Денят на Страшния съд. Разпалваните от вятъра пламъци се движели със скоростта на експрес и можело да го погълнат, докато спи. Но красотата и уединеността на каньона си заслужаваха риска.

Няколко пъти в живота си Спенсър се бе борил усилено да остане жив, но не се страхуваше, че може да умре. Понякога дори приемаше мисълта, че може да заспи и да не се събуди. Когато го измъчваха мисли за пожар, той се тревожеше не за себе си, а за Роки.

Но в онази февруарска вечер в сряда нямаше опасност от пожар. Всяко дърво, храст и стрък трева бяха напоени от дъжда и сякаш завинаги щяха да бъдат защитени от огъня.

В къщата беше студено. Можеше да бъде затоплена от голямата каменна камина в хола и във всяка стая имаше и вградено електрическо отопление. Спенсър предпочиташе танцуващата светлина, пращенето на съчките и мириса на огъня от дърва, но когато бързаше, включваше електрическото отопление.

Той съблече мокрите си дрехи и си сложи удобен сив анцуг и чорапи, после направи кафе. На Роки сипа купа портокалов сок.

Кучето имаше множество особености, освен страстта си към портокаловия сок. Макар че обичаше да се разхожда през деня, Роки не споделяше интереса на другите кучета към света нощем. Ако му се наложеше да излезе след залез слънце, Роки вървеше близо до Спенсър и подозрително се вглеждаше в мрака. Особен беше и интересът му към Пол Саймън. Роки беше безразличен към музиката, но гласът на Саймън го омайваше. Когато Спенсър пуснеше някой албум на Пол Саймън, особено „Земята на вечната благодат“, Роки сядаше пред тонколоните, вторачваше се съсредоточено или бавно крачеше по пода, потънал в блянове и слушаше „Диаманти на подметките на обувките й“ или „Можеш да ме наричаш Ал“. Това не беше характерно за кучетата. Още по-малко характерна беше стеснителността му по отношение функциите на тялото, защото не ходеше по нужда, ако някой го гледаше и Спенсър трябваше да се обърне с гръб, за да може Роки да се облекчи.

Понякога Спенсър мислеше, че след като допреди две години бе страдало толкова много и имаше малко причини да намира радост на света, кучето иска да бъде човешко същество.

Това беше голяма грешка, защото имаше по-голяма вероятност хората да водят кучешки живот — в отрицателния смисъл на израза — отколкото повечето кучета.

— По-висшето самосъзнание — каза той на Роки една нощ, когато сънят не идваше — не прави животинските видове по-щастливи, приятелю. Ако беше така, щеше да има по-малко психиатри и барове.

Докато Роки лочеше сока в купата на пода на кухнята, Спенсър занесе каната с кафето на голямото бюро във формата на буквата „Г“, поставено в ъгъла на хола. От единия до другия край на плота бяха наредени два компютъра с мощни харддискове, цветен лазерен принтер и други устройства.

Онзи ъгъл на хола беше кабинетът му, макар че от няколко месеца Спенсър не работеше. Откакто напусна полицията в Лос Анджелис, където през последните две години служеше в отдел „Компютърни престъпления“, той прекарваше по няколко часа на ден с персоналния си компютър.

Понякога се занимаваше с неща, които го интересуваха. По-често обаче той проучваше начини да получи неправомерен достъп до персонални или правителствени компютри, защитени със сложни програми срещу хакери.

Получеше ли достъп, Спенсър се впускаше в непозволена дейност. Никога не унищожаваше файловете на компанията или агенцията, нито вкарваше фалшива информация. И все пак извършваше престъпление, прониквайки незаконно в частни владения.

Но можеше да го преживее.

Той не търсеше материална изгода. Наградата му бяха знанията, които получаваше, и от време на време удовлетворението, че е поправил някоя грешка.

Като например случаят Бекуот.

През декември, когато педофилът Хенри Бекуот трябваше да бъде пуснат от затвора, след като лежа по-малко от пет години, калифорнийският Апелативен съд отказа — в интерес на правата на затворника — да разкрие името на града, където той щеше да живее по време на условната присъда. Бекуот беше пребил някои от жертвите си и не бе показал угризения, и предстоящото му освобождаване предизвика тревога в родителите в щата.

Полагайки огромни усилия да прикрие следите си, Спенсър първо получи достъп до компютрите в Главното управление на полицията в Лос Анджелис, оттам проникна в системата на Главната прокуратура в Сакраменто и после — в компютъра на Апелативния съд, откъдето научи адреса, на който Бекуот щеше да живее. Анонимните обаждания до неколцина репортери принудиха Апелативния съд да отложи освобождаването му от затвора, докато намерят ново тайно местожителство. През следващите пет седмици Спенсър разкри още три адреса почти веднага, след като Апелативният съд ги определи.

Макар че длъжностните лица като обезумели се опитваха да открият предател в системата на съда, никой не се запита — поне публично — дали изтичането на информация не е от собствените им компютърни файлове, в които е проникнал някой умен хакер. Най-сетне, признавайки поражението, те настаниха Бекуот в запустялата къща на пазач, намираща се на територията на затвора „Сан Куентин“.

След две години, когато периодът на наблюдение свърши, Бекуот отново щеше да се разхожда спокойно по улиците и сигурно щеше да съсипе психически, ако не и физически, още деца. Но поне известно време той нямаше да може да се настани в квартал с нищо неподозиращи, невинни жители.

Ако можеше да намери начин да получи достъп до компютъра на Господ, Спенсър щеше да се намеси в съдбата на Хенри Бекуот, като го порази с внезапен и смъртоносен сърдечен удар или го изправи на пътя на камион, който да го прегази и да изчезне безследно. Спенсър нямаше да се поколебае да раздаде правосъдието, което съвременното общество — объркано и морално парализирано от фройдизма — нямаше сили да приложи.

Спенсър не беше герой, нито братовчед на Батман, тръгнал да спасява света. Той се носеше в киберпространството — онова тайнствено измерение на енергия и информация в компютрите и