Не знаеше дали да се смее на себе си, или да плаче. Не стори нито едно от двете, а само продължи напред — нещо, което правеше от шестнайсет години.
Светофарът светна в зелено.
Спенсър караше в дъждовната нощ, в самотата на огромния град, под изпъстреното със странни шарки небе — жълто като жълтък на яйце, сиво като пещ на крематориум и заплашително черно покрай далечния хоризонт.
2.
В девет часа, след провала в Санта Моника, докато караше на изток по магистралата, връщайки се в хотела в Уестуд, Рой Майро забеляза кадилак, спрял в аварийното платно. По мокрото от дъжда предно стъкло се отразяваха червените серпентини на аварийните светлини. Една от задните гуми беше спукана.
Зад волана седеше жена, която явно чакаше полицията. Тя, изглежда, беше единственият пътник в колата.
Мисълта за жена, сама в подобни обстоятелства, в която и да е част на Лос Анджелис, разтревожи Рой. Напоследък Лос Анджелис не беше спокоен както преди и надеждата да намериш човек, който живее като ангел, беше нищожна. Виж, дяволи имаше много.
Той спря пред кадилака.
Дъждът се бе усилил. От океана духаше вятър. В мрака се люшкаха сребристи завеси от капки, диплещи се на талази като прозрачни платна на призрачен кораб.
Рой взе широкополата си шапка и я сложи на главата си. Както винаги, когато времето беше лошо, той носеше дъждобран и галоши. Щеше да се намокри въпреки предпазното облекло, но съвестта не му позволяваше да продължи да кара, сякаш не бе видял шофьор, изпаднал в беда.
Рой тръгна към кадилака. Минаващите коли изпръскаха краката му с мръсна вода и панталонът залепна за кожата му. Е, и без това костюмът му се нуждаеше от химическо чистене.
Стигна до колата, но жената не отвори прозореца. Погледна го предпазливо през стъклото и инстинктивно провери дали вратите са заключени.
Рой не се обиди от подозрителността й. Тя знаеше какво става в града и беше естествено да е настроена скептично към намеренията му.
Той заговори силно, за да го чуе през прозореца.
— Нуждаете ли се от помощ?
Жената му показа клетъчен телефон.
— Обадих се на пътна помощ. Казаха, че ще изпратят някого.
Рой погледна насрещното движение в лентата, водеща на изток.
— Откога чакате?
Тя се поколеба, сетне отчаяно отговори:
— Цяла вечност.
— Ще сменя гумата. Не е необходимо да слизате или да ми давате ключовете. Карал съм коли като вашата. Само натиснете копчето за багажника, за да извадя крика и резервната гума.
— Може да пострадате.
Тясното аварийно платно не предлагаше голямо пространство на безопасност и бързо движещите се автомобили минаваха изнервящо близо.
— Имам сигнални светлини — отговори той.
Преди жената да успее да възрази, Рой се обърна, забърза към колата си, извади шестте сигнални светлини от багажника и ги нареди на платното на петдесет метра от кадилака.
Ако обаче от мрака изскочеше пиян шофьор, никакви предпазни мерки нямаше да са достатъчни. А напоследък, изглежда, трезвите шофьори бяха далеч по-малко от водачите, употребили алкохол или наркотици.
Епохата беше заразена от социална безотговорност и затова Рой се опитваше да бъде добрият самарянин, когато му се предоставеше възможност. Ако всеки запалеше макар и малка свещичка, светът щеше да бъде ослепително светъл. Той твърдо вярваше в това.
Жената бе отворила багажника. Капакът беше открехнат.
Рой Майро беше доволен. Брулен от вятъра и дъжда и заливан с вода от минаващите коли, той работеше усмихнат. Колкото повече усилия полагаше, толкова по-удовлетворяващо беше доброто дело. Докато Рой се бореше със затегнатите болтове, гаечният ключ се плъзна и одра кокалчето на единия му пръст. Но вместо да изругае, той започна да си подсвирква.
Смени гумата и жената смъкна стъклото четири-пет сантиметра, така че да не се налага Рой да вика.
— Готово — каза той.
Тя глуповато започна да му се извинява, че се е държала така подозрително с него, но Рой я прекъсна и я увери, че проявява разбиране.
Жената му напомни за майка му и това го накара да се почувства още по-добре, че й помага. Непознатата беше привлекателна. Имаше кестеняви коси и сини очи. Беше на петдесет и няколко, двайсет години по-възрастна от Рой. Майка му беше брюнетка с кафяви очи, но общото между тази жена и нея беше излъчването на доброта и изтънченост.
— Това е визитната картичка на съпруга ми — рече тя и му я подаде през пролуката. — Той е счетоводител. Ако ви е необходим съвет в тази област, той ще ви го даде безплатно.
— Е, не съм направил кой знае какво — каза Рой и взе визитната картичка.
— В днешно време е истинско чудо да срещнеш човек като вас. Щях да се обадя на Сам вместо на проклетата пътна помощ, но днес той ще работи до късно с един клиент. Имам чувството, че всички работим денонощно.
— Сигурно се дължи на рецесията — изрази съчувствието си Рой.
— Няма ли най-после да свърши? — зачуди се тя и продължи да рови в чантата си.
Той обви в шепа визитната картичка, за да я предпази от дъжда и я обърна към червената светлина на най-близкия стоп. Съпругът имаше кантора в Сенчъри Сити, където наемите бяха високи. Нищо чудно, че горкият работеше да късно.
— А ето и моята визитна картичка — добави жената и му я подаде.
Пенелопа Бетънфилд. Дизайнер. 213–555–6868.
— Работя вкъщи. По-рано имах офис, но тази ужасна рецесия… — Тя въздъхна, после му се усмихна през открехнатия прозорец. — Както и да е. Ако мога да ви помогна с нещо…
Рой извади от портфейла си визитна картичка и й я даде. Жената отново му благодари, вдигна прозореца и потегли.
Той тръгна по магистралата и прибра сигналните светлини, за да не пречат на движението.
Качи се в колата си и продължи да кара към хотела в Уестуд. Беше опиянен от възторг, че бе запалил малката си свещичка за деня. Понякога се питаше дали за съвременното общество има надежда, щом се е устремило надолу по спиралата на омразата, престъпността и алчността. Но Рой бе срещнал човек като Пенелопа Бетънфилд — с приятна усмивка и излъчване на доброта и изтънченост — и установи, че може да се надява. Тя беше състрадателна душа и щеше да се отплати за любезността му, проявявайки доброта към някой друг.
Въпреки запознанството с госпожа Бетънфилд, доброто настроение на Рой не продължи дълго. Когато излезе от магистралата и пое по Уилшър Булевард, към Уестуд, той изпита тъга.
Навсякъде виждаше следите на социалния упадък. Рисунки с боя загрозяваха стените на отклонението от магистралата и закриваха указанията на пътните знаци. По-рано този район на града бе пощаден от този ужасен вандализъм. В дъжда се влачеше бездомник, който буташе пазарска количка, пълна с жалките му вещи. Лицето му беше безизразно като на възкръснал мъртвец, бутащ количка в супермаркет в ада.
На светофара до Рой спря кола, пълна със заплашителни на вид младежи. Бяха с бръснати глави и
